Новата книга на Петър Делчев "Следи по водата и други разкази" ще има премиера на 15 юни, сряда, от 18.30 ч в Университетския комплекс по хуманитаристика „Алма матер“ към Софийския университет, съобщи издателство "Изток - Запад"

"Тази книга не е дневник на експедиция с каяк в Черно море, нито просто сборник с разкази (въпреки че формално е точно такава). В историите за хора, приятелства и предателства, мечти и реалност, отношения и слабости пулсира пълнокръвният живот с всичките му нюанси, предаден честно. Да пише честно и увлекателно не всеки успява. Има автори, не много, които също пишат честно, но скучно. А Петър Делчев за сетен път вълнува, радва и приобщава. Случките и описанията около експедицията, размишленията за мореплаването, катеренето и алпинизма са достигнали своя екзистенциален абсолют. Читателят е изправен, подобно на петте sola на Реформацията, пред огледало, уловило свободата, смъртта, страданието, съществуването и смисъла", казва редакторът Сава Славчев

ПЕТЪР ДЕЛЧЕВ (52) се занимава се с алпинизъм, ветроходство и каяк. Първата му самостоятелна книга - поетичният сборник „Луд за обичане“, излиза през 2006 г. Същата година се появява и първият му сборник с разкази – „Трънски разкази“, който се предизвиква голям читателски интерес. Сборникът е номиниран за наградата „Елиас Канети“ през 2007 г. През 2016 г. Драматичен театър - Пловдив поставя пиесата "Вълци"" по „Трънски разкази“ с режисьор Диана Добрева. Постановката печели три награди „Аскеер“ – за режисура на Диана Добрева, за поддържаща женска роля на Ивана Папазова и за театрална музика на Петя Диманова. Втората самостоятелна белетристична книга на Петър Делчев е „Балканска сюита“, е издадена през 2009 г. През 2012 г. излиза и първият роман на Петър Делчев – „Кастинг за Месия“.

ОТКЪС

Зоната

Брат чакай ме в зоната става нещо Виктор изпрати съобщението и вдигна глава. Вагонът на метрото беше почти празен, само две възрастни жени скланяха глави една към друга, сякаш да ги подпрат, за да не се кипичнат. „Клюкарстват“ – помисли си Виктор и не му хрумна, че старите хора не чуват, когато не виждат. Бабите стриктно спазваха указанията за носене на предпазни маски в градския транспорт. Налагаше им се да навеждат глави, за да доловят изменения от ченетата говор. Ако нямаше световен вирус, щяха да седят една срещу друга и да четат по устните си. 

Виктор мразеше клюкарите. Особено онзи вид, който не казва нищо конкретно, а само подхвърля загрижено или намеква поверително, като се наслаждава да процежда порцийки информация, докато „жертвата“ се гърчи в опит да разбере някаква си истина. Същите обилно слюнчат зад гърба, защото нямат лице да гледат в очите. 

„Мислят си, че стават големи, като стъпят върху теб. К’во толкова ги кефи?!“ Момчето отскоро се сблъскваше с хорската злоба, скрита под комично нелепата маска, наречена „обществено мнение“. От това обществено мнение в дома му в Своге вече нямаше спокойна вечер. Общественото мнение прегори вечерята, докато майка му плачеше в банята на пусната чешма, та Виктор и братчето му да не чуват хлиповете ѝ. Общественото мнение караше баща му да пуши две цигари на двора, докато от физиономията му се оттече щастливата усмивка от срещата с „другата“ и тогава, навъсен и предразгавял, да се промъква през прага. Същото проклето обществено мнение реши, че е по-добре семейството им да знае истината, която не направи никого нито по-щастлив, нито по-добър. Само нарани и извади наяве грозното в родителите му. 

В зоната съм, чакам те. Ще разкажеш какво става, когато дойдеш. Мисли за нещо готино, мойски! Ала 

Виктор се ухили на „мойски“ – идваше от „мой“, както по едно време беше „cool“ да се говори. После беше „брат“, после не-знам-си-ка-кво-си. Ала го измисли само за него. „Ала“... Съкратено от Александра – това пък той й го измисли, наместо роднинското „Сашето“. Всеки път, когато тя се подписваше с „Ала“, той знаеше, че го прави, за да го зарадва. Игра на думи, закачка, имаше смисъл само за тях. Приятелите му сигурно щяха да кажат, че е лигаво, но дали нямаше да е с онази тъжна незлобива завист, че не се случва на тях?! Защото Вико, както го наричаше Ала, ѝ викаше „брат“, но онова стягане в слънчевия сплит, когато тя извръщаше глава с неин си характерен жест и на шията ѝ красиво изпъкваше жила, съвсем не беше братско. Няма нищо братско в това да искаш да ухапеш някого. До кръв, до лудост, до пълно и безпощадно влюбване до гроб. Дали и родителите му са си имали прякори само за своя употреба? Дали майка му е писала писма на баща му, вероятно с химикалка, на лист, в плик, с марка, както беше виждал по филмите да правят? Как го е наричала: мило, мечо, Ивак? Дали тя наистина е била неговата Жулиета, каквато снимка беше виждал в семейния албум – баща му се катери по старовремска каменна тераса, майка му го чака и сякаш нещо му подвиква, има още момчета и момичета отдолу, цяла компания, някой е снимал. Щрак – и щастието вече си има адрес с находящи се на него две лица. Докато смъртта ги раздели. Или по-млада Жулиета с по-красива шия. Или хорските одумки, че били видели баща му да целува тази бяла шия и тази бяла изкипяла пазва в черното си ауди?