За Империята на злото - Руската империя, Съюза на съветските социалистически републики и Руската федерация, са изписани толкова лъжи и полуистини, че всичко, което е изградено на тази блатиста основа, е нестабилно, променливо и подлъгващо като мираж. Съвременният човек няма как сам да прецени кое е вярно и кое – фалшификат или просто манипулативна пропаганда на Кремъл, чиито пипала са се вкопчили и в нашата България.

Като си служи с някои, наистина, уникални аналитични методи, в „Империята на пошлостта“ авторът Кънчо Кожухаров - писател, историк и журналист, известен с книгата си  „Кой какъв е в българската корупция?“ - успява да извлече оскъдните бисери на истината от създадения през вековете огромен масив дезинформация.

Ето какво споделя в предговора си авторът за това как е изградил тази ценна книга: 

„Когато се заех със задачата да установя кои са характерните особености на руския манталитет и какви са тенденциите в развитието на руския език, стигнах до твърде шокиращи заключения – шокиращи дори за човек, който има многогодишни и непосредствени лични впечатления от МРСР (абревиатура на  Московското царство, Руската империя, СССР и Руската федерация) и от руснаци с най-различно социално и професионално положение. Наложи се да положа специални усилия, за да балансирам подклажданите от тези изводи емоционални натрупвания, които неизбежно изопачават обективната картина. 

Първоначално бях решил да използвам като противотежест трудовете на някои от най-изявените руски учени и културни дейци – от почти европейски мислещите до най- фанатичните руснаци – евроазиатци! Но той като е прекалено лесно да противопоставиш едните на другите, се отказах и в тази книга ще намерите цитати на най-вече върли русофили, като например, Достоевски. Да, далеч по-голямо предизвикателство е да изваеш Истината от камарите лъжливи руски претенции, хвалби и ура- патриотизъм, подобно на песъчинка чист уран от тонове негодна за нищо скала…“

И може определено да се каже, че г-н Кънчо Кожухаров, е стигнал по един забележителен начин до Истината за Русия, който той определя твърде точно и като Империята на Пошлостта! 

Ето и само някои от най-болезнените днес въпроси:

Искат ли руснаците война и защо? Защо мразят всички останали? 

Защо никога не са искали България да е свободна и винаги са били наш враг?

Защо Москва мрази Украйна?

Какъв е манталитетът им, истинският им облик? 

Дали цивилизованият свят ще успее да ги очовечи и цивилизова?

Какво да очакваме от остатъците на Русия, след като тя неизбежно ще се разпадне?

И най-важното: 

Какво да правим с Российската федерация? Днес след тази братоубийствена геноцидна война?!

Ето и един откъс от тази уникална и актуална книга:

ЗА  ПЕТЪР ПЪРВИ „ВЕЛИКИ“ И ОКОНЧАТЕЛНОТО ЗАРОБВАНЕ

Какво знаем за повратната личност, кръстника на Российската история – Петър I, когото тамошните историци неизменно наричат Петър Велики? В тяхното съзнание думата „велик“ замества словосъчетанието „много голям“ или „много важен“, или и двете накуп; вероятно затова писатели и пропагандисти непрекъснато говорят за великия российски народ, великата Россия, великите Петър, Ленин, Екатерина, Октомврийска революция. С други думи, за тези хора „велик“ е преди всичко количествена характеристика.

В българския език обаче думата „велик“ означава не просто много голям, а предполага и морална извисеност, благородство. Някои неща просто не могат да бъдат велики – независимо от размерите си. Една помийна яма не може да бъде велика. Една терористична организация не може да бъде велика. Държава, наричаща сама себе си „затвор на народите“, не може да бъде велика. 

Изверг като Петър I също не би следвало да бъде величан. Ала обективността изисква да отчитаме факта, че с реформите си той е променил своята държава и народ както никой друг оттогава досега. 

Добре, но какво го е подтикнало да ги започне?

През март 1697 г. младият московски цар Петър (напомням, че той станал император едва през 1721 г.) потеглил на неофициална обиколка на Западна Европа като един от 250-те членове на така нареченото Велико посолство, което трябвало да намери съюзници срещу Османска Турция. Още в самото начало Петър претърпял жесток културен шок. Видяното в Европа го убедило, че ако не желае цял живот да бъде цар на най-изостаналата в стопанско, културно и научно отношение държава на континента, време за отлагане няма. Върнал се изпълнен с решимост да въведе Московското царство в европейската цивилизация – на всяка цена, та дори и да се наложи собственоръчно да сече глави.

Наложило се. Преди още да се върне, докато е бил във Виена, по-голямата му сестра, царевна София за втори път след 1689 г. се опитала да направи държавен преврат – този път с помощта на четири гвардейски полка от стрелци. Петър веднага се върнал в Москва, където заварил бунта потушен, а участниците в него – арестувани. На 10 октомври 1698 г. на Червения площад започнали публичните екзекуции на несполучилите превратаджии. Поканили и посланиците на европейските държави. Йохан Корб, секретарят на австрийската легация описал този ден.

 „Пред казармата на Преображенския полк се простира празен терен, над който се издига невисока могилка. Точно тук се извършваха екзекуциите... Болярите и придворните трябваше да повтарят действията на царя, който бе грабнал брадва и сечеше глави. Недалече от лобното място, зад троен кордон стражи крещеше тълпата от жените и родителите на осъдените. Виковете от болка на измъчваните се смесваха с ревовете на тълпата... Сто и тридесет метежници бяха изкарани от къщата на главатаря Шеин: очакваше ги смърт, по-ужасна от обезглавяването: набиването на кол и връзването на колело.“ 

Ето как накърненото самолюбие, заплахата от преврат и последвалите екзекуции ознаменували началото на новата политика на царя: радикални реформи; създаване на силен флот и обявяване на държавата за империя; търсене на международна легитимност чрез смяна на името и герба на държавата. 

Въпреки огромната съпротива от страна на болярите Петровите реформи променили страната, макар и с решаващата помощ на властвалите повече от половин цял век императрици – неговата дъщеря Елисавета Петровна и Екатерина II. Петър успял да доведе докрай лично само едно от своите дела – Северната война с Шведското кралство. Причините за това се коренят както в калпавия му характер (Петър почти не изтрезнявал, имал мания за преследване и някои съвсем извратени прояви – например при посещението си в един анатомичен театър в Холандия се хвърлил да целува един детски труп.), така и в калпавия човешки материал, който той се опитал да промени.

Но каквато и да е била причината, важното е, че целите, които първият российски император си поставил, се оказали непостижими, защото той не разполагал с необходимите за постигането им инструменти.  Вероятно оттогава датира тенденцията за провал на всички амбициозни реформи в РСР.

Ако обърнем поглед назад, виждаме, че и другият голям визионер – Иван Грозни – също не постигнал успех, въпреки че в гонитбата на целите си изправил страната пред прага на саморазрушението.

Проблемът и при двамата е, че поради ред обстоятелства тяхната визия е била твърде материална – заграбването на все нови и нови територии, а това само е затвърждавало формиращата умовете на поданиците им имперска матрица. Така от векове насам сърцата на руснаците са безрезервно отдадени на Империята, ала душите и умовете им спят непробудно – също като душата и ума на онази Рус с мътния магьоснически взор, която Александър Блок описва в стихотворението „Рус“: 

„Препасана с реки кристални,

с покрит от лесове простор,

с блата, със жерави печални,

с магьоснически мътен взор...“ 

и която безименният критик възхвалява по неподражаем начин в своята имитация на анализ: 

„Лирическият герой в стихотворението пребивава в състояние на „дрямка“. Блок има предвид, че Россия и досега не е излязла от вечния си сън. В руската душа са заложени огромни вътрешни сили, които очакват своето пробуждане. Въпреки цялото си величие, страната както и по-рано е бедна и жалка.“ 

Защо е така? Защо за поета взорът на страната е „мътен“, а за критика тя е бедна и жалка въпреки появилото си ни в клин, ни в ръкав „величие“?

Дали защото руснакът не е способен да прекрачи имперската идея и да я остави зад гърба си? Отдаден на нея, той никога не ще израсне, защото не е индивидуална личност, а само част от цялото. Александър Дугин, духовният наставник на Путин и идеолог на евразийството твърди: „Руският човек не е индивидуален, тоест либерал. Ние живеем в общество с друга антропология. За нас частното не е цяло, а част. За нас отделният индивид е просто част от големия народ.“  Съвременният россиянин е обречен да остане роб по душа, защото личност в истинския смисъл на думата може да бъде само свободният човек.

В Россия единственият, който е свободен, е царят, а негови роби са дори дворяните, които Петър I със своята „Таблица за ранговете“ превърнал в държавни чиновници. Техните потомци могат да гледат с презрение на сънародниците си, ала в душата си знаят, че не са нищо повече от обикновени слуги.

Огромното мнозинство от днешните поданици на РСР старателно са култивирали у себе си имперското, крепостния селянин, роба. Те са органично непригодни за свобода. Затова дори най-талантливите измежду тях не могат да родят оригинална и достойна за свободния човек идея. Най-многото, на което са способни, е да удивят света със своите сюжети – сюжети, каквито той дотогава не е виждал. Не е виждал, защото те извират от една душевност, която е била осакатена от многовековното робство и крепостничество.

Днес повечето жители на РФ дори не знаят, че през последните 160 години на три пъти са били освободени от крепостничеството: през 1861-ва, през  (с указ на Александър II), през 1917-а (от кървавата вакханалия, отприщена от Ленин с лозунга „Граби ограбеното!“) и през 1974 година. На 28 август 1974 г. Министерският съвет на СССР приема Постановление № 677 за даване на паспорти на колхозниците, с което изравнява техните права с правата на гражданите. Това се случва 113 години след отменянето на крепостното право от Александър II.

И ето че през 2022 година те отново се оказват роби или по-скоро пушечно месо на поредния психопат в российската власт, който е решил да изпрати поне 300 000 (А защо не и един милион?) души на сигурна смърт, за да се задържи още някой-друг месец на трона…

Подготви за печат: Огнян Стамболиев

 

 

 

 

 

 

 

 

 

„Критиците ме мразят повече, отколкото аз мразя тях.“

Мишел Уелбек, френски писател, роден на 26 февруари преди 68 години

Анкета

Ще подарите ли книга за Коледа?

Да, както винаги - 80.8%
Да, за първи път - 0%
Не, предпочитам друго - 15.4%

Европейски дни на наследството: В историческите музеи в Плевен и Бяла Черква

Skif.bg горещо препоръчва за посещение и двете места

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

Опера без... текст?!

 

 

И все пак германската композиторка от румънски произход Адриана Хьолцки вече направи този абсурден авангардистки опит

Между документалното и въображението

 

„Мери. Раждането на Франкенщайн“ – фокус на текста е вглеждането в творческия процес, довел до създаването на най-популярния роман на Мери Шели

"Най-дългата нощ" - майсторска работа. И днес се гледа с удоволствие

 

Филм на Въло Радев от 1967 година, по сценарий на Веселин Бранев, оператор Борислав Пунчев, музика Симеон Пиронков