Уважаваният филмов продуцент, сценарист, публицист, преподавател и председател на Европейската филмова академия Майк Дауни представя у нас своя завладяващ литературен дебют – „Златото на Истрия“.

Премиерата е част от програмата на кино-литературния фестивал "Синелибри" и ще се състои на 10 октомври, вторник, от 19 часа в Аула НАТФИЗ. Входът е свободен, съобщиха организаторите.

АНОТАЦИЯ

„Златото на Истрия“ (превод: Надя Баева, корица: Стефан Касъров) е умела смесица от исторически роман и динамичен трилър, от кулинарно изкуство, традиции и култура с една обща нишка – легендарната истрийска грудка. Тази приключенска мистерия с напрегнат ритъм и неочаквани сюжетни обрати се разиграва в адриатическата провинция Истрия в рамките на три епохи: днешното време, римското владичество през I век от новата ера и партизанската антифашистка война в периода 1943-1945 г. Гладиатори, съвременни контрабандисти, действителни личности и герои, родени от бурното въображение на автора, населяват страниците на тази епична творба, която повежда читателя на вълнуващо пътешествие през вековете по следите на „черния диамант“ и „бялата принцеса“ – прочутите редки трюфели, златото на Истрия", се казва в прессъобщението на издателство "Колибри".

ЗА АВТОРА

Роден през 1959 година, Майк Дауни е ирландско-британски филмов продуцент на над 100 игрални филма, сценарист, писател, публицист, театрален режисьор, университетски преподавател и активист. Председател на Европейската филмова академия и почетен председател на Европейската филмова награда LUX на публиката. Съосновател и главен изпълнителен директор на независимата продуцентска къща „Film and Music Entertainment“ (F&ME) със седалища в Дъблин и Лондон. Бил е част от десетки международни журита на филмови фестивали по целия свят, вкл. фестивалите в Сараево, Рио де Жанейро, Котбус, Варшава, Истанбул, Монреал, Краков, Загреб и др. Сред последните филми, продуцирани от Дауни, се нареждат „Шарлатан“ (2020) и „Зелена граница“(2023) на Агнешка Холанд, като последният спечели 4 награди от кинофестивала във Венеция; той е и сценарист и продуцент на филма „Възходът и падението на другаря Зило“ (2022) на реж. Фатмир Кочи, част от конкурсната програма на "Синелибри".

Майк Дауни е удостоен с отличието офицер на Ордена на Британската империя. През 2022 г. университетът „Уорик“ му присъжда почетното звание доктор хонорис кауза за значителен принос към световното кино.

 

ОТКЪС от „Златото на Истрия“ 

„Да бъда активист, е наемът, който си плащам, задето живея на планетата.“ Алис Уокър 

„Ако попитате учените каква е тайната на тази грудка, и след две хиляди години дискусии те пак ще ви отговорят същото: „Никой не знае“. Ако попитате самия трюфел за тайната му, той ще ви отговори само: „Яжте ме и обичайте Бог“. За да проследим историята на трюфела, трябва да разкажем историята на световната цивилизация.“ Александър Дюма 

„Съкровището, за което си мислите, че не си струва усилията да бъде открито, е единственото истинско съкровище, за което сте копнели през целия си живот. Онова искрящо имане, което преследвате ден и нощ, лежи заровено отвъд ей онзи хълм там.“ Б. Трейвън 

„При гладиаторските битки и при среща с най-изпаднали хора инстинктивно изпитваме неприязън към плахите и безволевите, към онези, които молят за живота си, а сме готови да спасим храбрите и неустрашимите, такива, които на драго сърце се предлагат на смъртта... Чувстваме повече състрадание към онези, дето не го искат от нас, отколкото към молещите за жалост.“ Марк Тулий Цицерон

„Помислете добре над това, скъпи братя и сестри, и ще видите, че щяхме да се озовем в ужасен хаос, сред братоубийствена война, в страна, която вече нямаше да е Югославия, а група малки държавици, воюващи помежду си и съсипващи се взаимно. Но нашият народ не иска това да се случи.“ Йосип Броз Тито 

 

Глава I 

Завръщането на блудния син 

Лондон/Истрия: 23 декември 2019 г. 

Изключваше съзнанието си за непрестанните съобщения от информационната система и възпитано, с типично британски маниер, си проправяше път сред навалицата, движеща се като плавна вълна по подземния коридор от Кингс Крос към Сейнт Панкрас. Ако човек не се съпротивляваше на потока, получаваше се естествено като при сърфиране. Но при нужда да поемеш в конкретна посока лесно можеше да се озовеш в стеснен участък или във въртоп сред този човешки бързей, станал неотменна характеристика на подземните нива през последните сто и петдесет години. Той нямаше вид да се е отправил специално нанякъде. Ала привидното понякога е измамно. Истината бе, че имаше съвсем определена задача в тази мразовита лондонска утрин, от чиято свежест се отдели при рязкото си спускане в недрата на столицата. Общественият транспорт в Лондон оставаше верен на установената от век и половина традиция да атакува агресивно сетивата. А той усещаше още по-остро тази атака след последната си мисия под прикритие в настъпателната анархистична/природозащитническа групировка „Съпротива на глобализма“. И тази атака срещу сетивата на скромния полицай Марко Михайлич му бе не просто неприятна, а предизвикваше непривично за него озлобление и той снижи до наполовина обичайния си флаг на толерантност към човечеството. 

Слизаше по ескалаторите към тракането и скърцането на линията Хамърсмит & Сити и настроението му никак не се подобряваше, докато прехвърляше в ума си събитията от последните две седмици. Те се нижеха пред очите му като филмов монтаж. Атаката срещу звеното за експерименти с животни в Оксфорд, извършена от него и неговите приятелчета, протестиращи за правата на животните. Осъзнаването от страна на екипа, че някой трябва да е подал информация на Полицията за Долината на Темза. Последвалото арестуване на обичайните заподозрени и разпитът на цялата група в полицейския участък Сейнт Алдейтс; съд, определяне на гаранция и освобождаване в понеделник сутринта. А после и нещо по-лошо. Най-лошото, което би могло да се случи. Срамът от перспективата, че като се върнеше в „базовия лагер“ – долнопробно свърталище в старата електроцентрала в Осни, щеше да бъде разкрит като предателя. Онзи, който ги бе шпионирал през последните три години. И тъкмо когато нямаше накъде да стане по-зле, човекът, разкрил го като полицай под прикритие след намиране на истинския му паспорт с истинското име Марко Михайлич, истинска рождена дата и семейно положение, беше Джейни. Жената, на която каза, че я обича. Жената, която наистина бе обичал и още обичаше. Онази, носила и изгубила неговото дете. Същата, която бе лъгал от самото начало и която го бе оставила да си иде на свобода, преди да информира останалите от групата. 

И ето че сега отиваше към полицейския участък Падингтън Грийн да научи последното решение за съдбата му като оперативен работник под прикритие, служещ към разузнавателния отдел на Националната дирекция за обществен ред. Изгледите никак не бяха добри. Гледаше отражението си в стъклото до свободното място насреща му. Как се бе стигнало дотук? Взираше се все по-дълбоко в собствените си очи, седнал в празния вагон.

Нищо истинско нямаше у него. Не беше дори истински британец, но ето че се бе озовал в центъра на събитията във Великобритания след Брекзит да брани британските ценности от името на широката британска общественост. Хората обичаха повече от всичко своите животни и държаха на техните животински права. Отново погледна към образа си. 

„Кой си ти всъщност, Марко Михайлич? Нека истинският Марко Михайлич да се изправи, моля!“ – изрече слаб, леко раздразнен глас някъде назад в главата му, която, обрасла с расти, представляваше трагична гледка. 

Когато Марко и майка му, сръбкиня на име Мая, напуснаха бивша Югославия – град Истрия в сегашна Хърватия – след гибелта на баща му в Хърватската война за независимост през 1995 година, те си тръгнаха огорчени. Обвинения, недоразумения, стари семейни вражди бяха прераснали в несдържан конфликт. Мая беше бясна на свекъра си Нино, когото винеше за смъртта на съпруга си – неговия син Иво. С връзките си в средите на военните той можеше да освободи Иво от мобилизация, стига да бе поискал. Една вечер тя взе Марко и си тръгна от Истрия. След няколко мъчителни години на унижения от страна на Министерството на вътрешните работи на Обединеното кралство тя найсетне успя да получи бежански статут, беше отворена нова страница и започна новият им живот. Далеч от лудостта и старите вражди бе подхванат поредният вариант на вековната история на много бежанци и имигранти – решимост да се започне начисто, да се забрави етническата омраза и животът да продължи. По онова време миграцията в света бе далеч по-слаба. Мая и Марко поеха риска да започнат заедно наново, далеч от бъркотията в родната им Хърватия и семейството, което според Мая бе предало нея и съпруга ѝ. Тя се хвърли с енергични усилия и страст да работи и оцелява в новата си страна. Чистеше де що имаше офиси на Скуеър Майл по цял ден, че понякога и нощем, за да осигури на сина си приличен живот и образование. Единствените случаи, при които вкарваше в употреба дипломата си по философия от Белградския университет, бе, за да даде съвет на Марко. И той винаги следваше тези съвети. 

Днес, за пръв път след смъртта ѝ преди три години, Марко се радваше, че майка му не е жива. Също така за пръв път призна пред себе си, че може би решението му да заработи под прикритие бе пряка последица от нейната кончина. Бягство. Анонимност. Отрицание на миналото. Загърбване на чувството за вина. Беше под прикритие далеч не само в прекия смисъл на думата. 

Не беше кой знае какъв повод за радост, но поне можеше да се вкопчи в тази мисъл, тъй като денят не обещаваше да стане по-добър.

 

„Колкото повечето сме управлявани от идиоти и нямаме контрол върху съдбите си, толкова повече се нуждаем от истории кои сме, откъде идваме и какво е възможно.”

Алън Рикман, английски актьор и режисьор, роден на 21 февруари преди 78 години

Анкета

Ще подарите ли книга за Коледа?

Да, както винаги - 80.8%
Да, за първи път - 0%
Не, предпочитам друго - 15.4%

Европейски дни на наследството: В историческите музеи в Плевен и Бяла Черква

Skif.bg горещо препоръчва за посещение и двете места

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Най-дългата нощ" - майсторска работа. И днес се гледа с удоволствие

 

Филм на Въло Радев от 1967 година, по сценарий на Веселин Бранев, оператор Борислав Пунчев, музика Симеон Пиронков

Задругата на Бялата богиня

 

Концерт на сър Брин Терфел, Мила Михова и Софийската филхармония с диригент Найден Тодоров, Зала „България“, 28.І.2024 г. Сред присъстващите на концерта нямаше нито един глупак.

„Чист късмет“ – най-новият филм на Уди Алън

 

Филмът следва стъпките на „Престъпления и прегрешения“ (1989) и „Мач пойнт“ (2005) – и двата на ръба на романтичната комедия и криминалната драма