Преди малко повече от сто години младият преподавател от Йейлския университет Хирам Бингам III изкачва Перуанските Анди и се натъква на древен град сред облаците. Мачу Пикчу е последното убежище на инките, което нито археолозите, нито многобройните търсачи на съкровища успяват да открият. Докато един ден Бингам, ученият авантюрист, прототип на Индиана Джоунс, не навлиза смело в гъстата джунгла, за да разкрие за света легендарния град на инките. 

Днес, един век по-късно, образът му вече не е толкова героичен. Перуанското правителство предявява иск за многобройните артефакти, изнесени тайно от Бингам за САЩ. Какъв е той тогава: велик откривател или самозванец и крадец?

Това се опитва да разбере Марк Адамс, когато решава да тръгне по стъпките на Бингам. Самият той е книжен плъх, който работи в списание за приключенски туризъм и редактира смразяващите кръвта разкази на известни пътешественици. Сега обаче е готов за собствено приключение. Придружен от опитен водач и местни индианци, Адамс повежда читателите към някои от най-красивите райони на Перу: от древната столица на инките Куско до загадъчните руини на Виткос и Вилкабамба. За да потърси отговор на въпроса, който занимава учените още от времето на Бингам: Какво точно представлява Мачу 

В книгата има три сюжетни линии. Първата е свързана с  историята на завладяване на империята на инките от конкистадорите и съдбата на последните им владетели. Втората проследява съдбата на Хирам Бингам III и откриването на Мачу Пикчу. Третата разказва от първо лице за преживяванията на автора по време на собствената му експедиция в Перу. Журналистическият опит на Марк Адамс му помага да структурира текста особено умело и така да вплете трите сюжетни линии, че минало и настояще да се слеят.  

В „За Мачу Пикчу завий надясно“ има множество любопитни факти, пикантни истории и комични ситуации, които поддържат интереса на читателя от началото до самия край. Освен това историята е поднесена с щипка истински хумор и известна доза самоирония, което придава на книгата особено очарование. 

Авторът ни пренася в една отдалечена и малко позната част от света, дава любопитна и полезна информация за историята, местоположението, атмосферата на една от най-големите археологичекси загадки – Мачу Пикчу. 

МАРК АДАМС е автор на биографията „Господин Америка“, която „Вашингтон Поуст“ обявява за най-добрата книга за 2009 г. Той пише за много национални списания, в това число „Джи Кю“, „Аутсайд“ и „Нешънъл Джиографик Адвенчър“. Живее в покрайнините на Ню Йорк със съпругата и децата си.

ОТКЪС

Човекът от Оз

Куско, Перу

Когато мъжът, облечен от глава до пети в цвят каки, зави зад ъгъла и се заизкачва с бързи крачки към мен, аз се запитах дали сме се срещали и преди. Това определено ми се струваше малко вероятно. Джон Лийвърс беше в края на петдесетте и прекарваше по-голяма част от времето си

да проучва с мачете в ръка отдалечени райони на Андите, търсейки древни руини. Свръхразвитият от поп културата лоб на мозъка ми отбеляза смътната му прилика с Дънди Крокодила – Джон носеше елек и австралийска каубойска шапка и ме поздрави на тротоара пред моя хотел с веселото „Здрасти, Марк!“, което потвърди дълбоките му австралийски корени, – но имаше и още нещо странно познато у него.

– Съжалявам за закъснението – каза той, докато се ръкувахме, – но се върнах в Куско едва снощи.Като цяло Джон Лийвърс ми напомняше за професионалните изследователи, които бях срещал през годините,

докато работех като редактор в различни списания за приключенски туризъм в Ню Йорк – от типа мъже и жени, които управляват теглени от кучешки впрягове шейни на Южния полюс или претърсват морското дъно за потънали съкровища. Джон изключително много пасваше на този

образ, беше облечен така, сякаш бе готов да се изкатери на връх Матерхорн, въпреки че бе безоблачен, двадесетградусов ден, и бе почти толкова независим, колкото можеше да бъде един мъж през ХХI век. Той нямаше жена и деца, нито постоянен адрес, а само мобилен телефон и

джимейл акаунт. Бяха ми го препоръчали като един от най-добрите водачи в Южна Америка и ми бе отнело седмици да се свържа с него. Но сега, когато той най-сетне беше тук, седнал на късна закуска в моя малък хотел в Куско – стар колониален град в сърцето на Перуанските Анди, – аз не бях съвсем сигурен откъде да започна. Защото нямах ясен план. Поръчахме си кафе и Джон започна да ми разказва за

себе си, като от време на време спираше по средата на изречението – „Когато човек пътува сам, трябва да е абсолютно, хм, сегуро... съжалявам, отдавна не съм говорил на английски“, – после си потупваше ухото като плувец, изтръскващ влязлата вода, сякаш някой упорит испански глагол се беше забил там. Джон започнал да идва в Куско

преди двадесет години, когато работел като водач при екстремни пътувания, возейки с камионетката си безстрашни пътешественици на територията на четири континента.

– По онова време магазините все още затваряха в неделя и можеше да минат месеци, без да срещнеш американец – каза той.

През последното десетилетие – период, през който броят на посетителите на Куско се бе увеличил изключително много заради неговото местоположение като врата към Мачу Пикчу – Джон бе видял да спада интересът към сериозните приключения.

– Хората свикнаха да пътуват, Марк – каза той, като разбърка кафето си. – Сега те са туристи. Хората искат хотели, кафенета, интернет. Те дори не лагеруват!

– Шегуваш се! – възкликнах малко прекалено високо.

От сутринта вече два пъти бях проверявал електронната си поща в едно интернет кафене. За последен път бях спал в палатка през 1978 година, когато баща ми бе донесъл от

„Сиърс“ една имитация на типи и я бе разпънал в задния ни двор.

В известна степен точно затова се намирах в Куско. След като години наред бях седял пред компютъра си в Ню Йорк и бях изпращал журналисти на мисии до Килиманджаро и в Катманду – места, които Джон познаваше от първа ръка, – исках самият аз да изживея едно приключение. Мислех, че почти пълната ми липса на опит в живота на открито е тема, която двамата с Джон можехме да обсъдим, щом бях решил да предприема това пътешествие.

– Е, какъв вид пътуване имаш предвид? – попита Лийвърс. – Паоло каза, че смяташ да вървиш по стъпките на

Бингам.

– Да, така мисля. Нещо от този род.

През по-голямата част от живота му и много десетилетия след смъртта му през 1956 г. Хирам Бингам III е бил известен като откривателя на Мачу Пикчу. Историята, разказана от него в приключенската му класика „Изгубеният град на инките“ – евтини издания на която се предлагаха в повечето магазини, обслужващи туристите (дори в неделя) в центъра на Куско, – бе една от най-известните в аналите на изследователската дейност. Бингам бил преподавател по история в Йейлския университет, който случайно минавал през Куско през 1909 г., където научил за мистерия, останала неразбулена цели четиристотин години. Когато през ХVI в. испанските конкистадори завладели страната, група инки се оттеглили в един град, скрит високо сред непроходимите планински тропически гори на Перу, отнасяйки със себе си свещените съкровища на своята империя. Този град и неговите жители били изчезнали толкова отдавна, че повечето сериозни учени считали легендите за неговото съществуване за толкова достоверни, колкото и историите за Атлантида. Обаче Бингам решил, че експертите грешат, и се заел да проучва малко познати текстове и карти за някакви указания за неговото местонахождение. В драматичния кулминационен момент на „Изгубеният град на инките“ на 24 юли 1911 г. той издирвал това последно убежище на инките, когато вместо на него се натъкнал на геометричното великолепие на Мачу Пикчу. Руините, които открил, били толкова неочаквани, толкова невероятни, че Бингам се запитал: „Ще ми повярва ли някой какво съм намерил?“.

С наближаването на стогодишнината от откритието на Бингам името на изследователя внезапно отново се появи в новините. Аз се запознах с Джон по електронната поща чрез неговия приятел Паоло Гриър – вманиачен изследовател аматьор с енциклопедични познания за историята на инките. Паоло също така се оказа пенсиониран работник от нефтопровода „Трансаляска“, който живееше сам в хижа без електричество в горите край Феърбанкс. Той твърдеше, че е намерил рядка карта, показваща, че някой може да е бил в Мачу Пикчу четиридесет или повече години преди

Бингам. Само няколко месеца след като картата на Паоло стана журналистическа сензация по целия свят, името на Бингам започна да се появява отново в пресата. Бившата първа дама на Перу бе предизвикала международен скандал, поставяйки искането Йейлският университет да върне артефактите, които Бингам бе изкопал в Мачу Пикчу, под предлог, че изследователят – тя предпочиташе термина „грабител на гробове“ – и неговият работодател са нарушили правно споразумение. Първоначално Йейл и Перу бяха планирали да открият съвместно нов музей в Куско, за да ознаменуват стогодишнината от подвига на Бингам.

Вместо това, когато наближи знаменателната дата, те се съдеха в американските съдилища.

В лавината от репортажи, която последва предявяването на съдебния иск от страна на Перу, непрекъснато възникваха въпроси: „Излъгал ли е Бингам за откриването на Мачу Пикчу?“, „Изнесъл ли е контрабандно артефактите от страната?“. Една жена в Куско дори твърдеше, че семейството Ј все още притежава земята, на която е разположен Мачу Пикчу. Възможно ли бе Йейлският университет и правителството на Перу да грешат?

Като редактор в списание, аз знаех, че преработената версия на историята на Бингам има качествата да се превърне в страхотна статия – герой авантюрист, разобличен като долен измамник. За да придобия по-ясна представа какво наистина се е случило на онзи планински връх през

1911 година, аз си взех почивен ден и отидох с влака до Йейл. Прекарах часове в библиотеката, прелиствайки дневниците на Хирам и тези на експедицията. Докато държах малкия, подвързан с кожа бележник, в който Бингам бе записал с молив първите си впечатления от Мачу Пикчу, продължавах да прехвърлям в ума си полемиките около името му. Но още по-интересен бе разказът му за това как се бе озовал на Мачу Пикчу.

 Марк Адамс, „За Мачу Пикчу завий надясно“, изд. "Хермес", 2016