САВА СЛАВЧЕВ
Повод за следващите редове е книгата на Джордж Стайнър „Моите ненаписани книги”. Това са седем глави, всяка от които е посветена на тема, по която Стайнър е имал намерение да пише книга, но така и не го е направил. Всъщност това са седем есета, блестящ образец за есеистика: дълбоки, мъдри, многопластови размишления на най-завладяващият съвременен ерудит.
Първата глава е посветена на Джоузеф Нийдам, човек, за когото, признавам, изобщо не бях чувал. Днес в интернет за него има половин изречение и там той е определен като историк на науката. Няма негова окончателна и пълна биография с творчеството му – всеки, който е чувал за него, знае само за някоя част от заниманията му. Налице са лекции, статии, монографии и книги с над триста заглавия. Обхватът и мащабът на неговата дейност обаче парализират: наука, технически дисциплини, химия, биология, биохимия, сравнителна морфология, кристалография, религия, поезия, диалектически материализъм и др. Фигурите, които населяват страниците на Нийдам, са философи, поети, икономисти, теолози, социолози, архитекти и инженери, човек остава с впечатлението, че Нийдам е искал да събере на едно място цялата човешка мисъл. През 1937 г., още като изследовател биохимик, той посява семето на най-мащабния си труд „Наука и цивилизация в Китай”, като първоначалният замисъл е за един том, а авторът после решава, че трябва да са седем, които после се превръщат в 18, които Нийдам възнамерява да напише сам, за около 60 години при непрекъснат труд. Тогава Нийдам е на 47, трябвало е да пише до 107 години. С помощта на 15 китайски асистенти стига до 30 тома - работа, която по обхват спокойно може да се нареди до тази на Волтер и Гьоте.
Стайнър сравнява труда на Нийдам с този на Пруст. Разбира се, от гледна точка на паметта, на реконструкцията в мисълта и в реализираната форма на модерността. Това, според Стайнър, са двете най-всеобхватни „архитектури на времето”, които възкресяват едно наситено и заплетено по фантастичен начин минало.
Много от написаното от Нийдам е наука, но много от хилядите страници, преливащи от аналитична ерудиция, статистически таблици, диаграми, схеми, странни езици, библиографии с монографични мащаби и илюстрации, са в известен смисъл фикция.
За този искрящ бумеранг говоря, за стопяването на граничните линии между факт и фикция, между емпирични дадености и въображение, между емоция и практическа директност. Разбира се, демаркационните нишки (линия ми се струва дума, която заема повече място в пространството) между измислица и факт имат епистемологическия статут на извечна нестабилност, като се почне от Херодот. В това аз виждам ценното, в това, поне за мен, се крие завладяващото, приобщаващото и безкрайно стимулиращото въздействие. Същото е и със самия Стайнър - неговият подход, мисъл и наблюдения следват същата крива на „концептуалния епос”.
Джордж Стайнър - полиглот, повелител на междудисциплинарните полета на литература, философия, поетика и език, е до такава степен завладяващ, че не оставя място за безразличие, тъкмо обратното – прави те съучастник, с него се чувстваш уютно, сякаш си у дома. Затова, независимо от огромния принос и световна слава на Умберто Еко, аз съм стотици пъти на страната на Стайнър: той завладява, емоцията му блика от всеки ред и всяко изказване, любовта се предава, тя е заразна. По тази причина веднага му простих грешката, когато в едно свое интервю на тема памет, говори за изказване на Пастернак през 1937 г. в Русия, в което авторът на „Доктор Живаго” цитира наизуст сонета на Шекспир, посветен на паметта, твърдейки, че самият Пастернак го бил превел и че този превод на руски, говорело се, звучал по-добре дори от оригинала. Проверих на много места, никъде не се твърди, че Пастернак някога е превеждал сонет номер 30 на Шекспир. Сонет номер 66, да, „Ромео и Жулиета”, „Хамлет” да, но никога сонет 30.
Това е - бумерангът на удоволствието, липсата на документална доказаност, емоцията, взела превес над факта, съвсем не ни пречи, фикцията е покорила Стайнър, както и мен, създавайки една тоталност на духа. Това е удивителното. Единствената ми реакция е тази на доверие, чувство на обогатяваща уютност, която е много по-истинска от фактите, защото духът на интелекта, духът на една творба е различен от духа на статистиката и инвентарния опис. Оттук и твърдението на Аристотел, че „фикцията” е по-вярна от историята. Затова, може би, и до ден днешен в Англия прочитът на собственото им минало минава и се формира под въздействието на „историите” на Шекспир. Да не говорим че никоя формална история не може да има достоверността на „Война и мир”, в крайна сметка ние не се занимаваме с археология, а с литература, нещо повече, занимаваме се с паметниците на неостаряващия дух и интелект.
Затова Стайнър зае първо място сред съвременните поети-философи-литературоведи. Есетата му са изящни, това са невероятни размишления за любовта, ероса и езика, за образованието, еврейството и завистта. Това е пир на духа, удоволствие, което пожелавам да се върне върху всеки като бумеранг.
