ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ, ПЕН-БГ
През 1992 г., в зората на все още неузрялата ни демокрация, поетът Марин Георгиев дръзна да напише своя скандален роман разследване „Третият разстрел” (част 1, издаден 1993 г.), с който по безспорен начин осветли и демитологизира „явлението Вапцаров”, превърнат от комунистическия режим в нещо като икона. Сериозен, без съмнение, приносен труд, успешен синтез между документи от Държавния архив, спомени на съвременници, препратки към книги и публикации в печата и, разбира се, задълбочени анализи и коментари на личността на поета Вапцаров.
С това той си навлече гнева на немалко фанатизирани апологети на стария режим, сред които, за съжаление, и някои известни писатели. Да се надяваме, че скоро ще излезе и втората част (продължението) на тази забележителна книга на Марин Георгиев, оказал се първопроходец в тази област – търсенето на Истината в историята на българската литература. В нея той вероятно ще представи и своята оценка за Вапцаровата лирика, освободена от идеологическите наслоения, която наши критици възвеличиха и определиха като „световно явление”?!
Втората подобна, макар и доста различна, книга на същия автор, „Звезден пратеник” (изд. „Литературен форум” и изд. „Нов златорог”– 2016) е посветена на едно от големите и все още недостатъчно оценени и признати имена в съвременната българска поезия, Николай Кънчев (1936 – 2007).
Особена като строеж, тя е, бих казал многожанров синтез между собствени стихове, литературно- критически анализи, спомени, откъси от дневник, писма, интервюта, записи на разговори, дори снимки от личния архив – бих казал нещо наистина ново в днешната ни книжнина. Макар и късно – 31.12.2020, прочетох я на един дъх, не само защото имах шанса да познавам Николай Кънчев и харесвах този ярък и странен поет, а също и блестящ преводач на френскоезична поезия. Впечатли ме преди всичко откровеността на автора, неговата пределна честност и страст към Истината. Това, което е и в основата на „Третият разстрел”. Паралел между двамата поети не е нужно да правя. Първият, като съвсем млад е писал приятна, макар и повлияна от чужди образци, лирика, но в единствената му книга „Моторни песни” като че ли има повече лозунги и декларации, стигащи директно до призива: „Съюз със СССР!”, отколкото истинска, голяма поезия.
Макар че някои го поставиха до Лорка! Докато вторият, Николай Кънчев, макар и още недостатъчно познат и популярен, е наистина силен, многопластов творец от европейска величина. Бих казал, достоен за „Нобел”. Ако, разбира се България беше по-голяма страна. Метафизична, необичайна, понякога мистично медитативна поезия - странна, на моменти язвителна, с особени метафори, парадоксални сравнения, неочаквани, шокиращи обрати. Която те кара да мислиш, да виждаш по друг, по-дълбок и ясен начин нещата. При един доста оригинален, неповторим изказ, особен слог, който не съм срещал никъде другаде. И колко е прав Марин Георгиев в точните си и задълбочени оценки за тази поезия. Ето една от тях: „Стихът или поетиката на Николай Кънчев, са толкова неповторими, че се самозаключват. Те нямат нужда от патент, от защитата на закона, за да са неприкосновена собственост. Не могат да бъдат репродуцирани. Те могат да имат само един автор – Него! И когато Него го няма – няма и стила, няма такава поетика, тоест, не може да бъде възпроизведен...”
И авторът ни представя немалко примери от тази забележителна лирика на поета-философ, разглеждайки я и в контекста на традициите на българската литература чрез съпоставки с най-ярките ни поети допреди него – Яворов, Пенчо Славейков, Дебелянов, Далчев, Геров, чиито мотиви Кънчев доразвива и решава по своему.
Интересни са и наблюденията му върху тази поетика, върху тези „образи – символи”, показвайки Николай Кънчев като поет, който упорито търси Познанието, убеден, че именно то ще даде отговор на екзистенциалните въпроси, които го вълнуват като всеки голям творец. В този смисъл неговата лирика се родее с тази на големия румънски и световен поет Никита Станеску (1933 – 1983), когото имах щастието да представя у нас. Съпоставени с човешкото съзнание и битие, поетическите изображения на света, сътворени от Николай Кънчев, са плод на едно силно въображение и едно непрекъснато търсещо Аз.
Марин Георгиев, като близък на поета и издател на негови книги, ни представя не само тази забележителна поезия, развитието му като поет, но и творческия му път, както и личния му живот, интересния, бих казал, особен, дори на моменти труден характер. И всичко това на фона на средата, в която Николай Кънчев живя и твори. Пътят му в литературата съвсем не беше лек предвид средата, казионния Съюз на писателите, т.н. „Априлски поети”, председателите - лакеи на режима, начело с вездесъщия, неискрен Левчев, цензурираните от държавата издателства и медии. Но Кънчев беше свободен дух, който не се вписа в тази среда и до края на дните си живя, като независим и горд творец и човек.
Авторът пише с голямо уважение и възторг към своя приятел и колега. А у нас това се случва рядко – един поет да цени и уважава така високо свой колега по перо. Да не му завижда! Като верен на Истината, той не спестява редица неудобни моменти и факти. Всъщност, пътят и съдбата на Николай Кънчев са част от пътят и съдбата и на българската поезия от края на 50-те години до 2007, когато той напусна този грешен свят. Затова и тази силна и честна книга на Марин Георгиев може да се приеме като ценен документ за епохата (написана е много интересно, с богат език, изключително четивно!) и както книгата му за Вапцаров, убеден съм, ще остане и ще се чете и след години.
Две книги, които не бяха оценени подобаващо от появата им до днес, но са продължители на най-доброто от биографичната и мемоарна традиция на Захарий Стоянов, която всички хвалят, но избягват да прилагат.
Тук някъде ще е и причината ,,Третият разстрел“ да е високо оценен, и то своевременно, не тук, а от български интелектуалци в чужбина: Германия, Унгария, Австрия, Израел, Великобритания, САЩ…
***
НИКОЛАЙ КЪНЧЕВ:
„Там, където няма мярка, ще има теглилка.“
„Но ако имаше първа и втора награда, бих приел втората, защото както казва поучително Рицарят на печалния образ на своя верен оръженосец, „по-важна е втората награда, защото първата се дава по други причини!”
„Както Църквата, и Поезията трябва да бъде отделена от Държавата, а поетите да си останат граждани. Граждани, необезпокоявани от други граждани.“
„Защо съм роден да общувам, когато с това се привършвам: при всяко ръкуване зная, че няма безръки палачи.“
„Слава богу, че поне игрите на децата не порастват.“
„Каквото и да се говори, все пак разчитаме на чудо. Нощем немият сънува как светът го слуша.“
„Една от най-известните вражди е между слънцето и бивола, по-точно брезият. И тя е заради различия в петната им. Но това е повече идилия, дори когато локвата е изход.“
„Сложи главата си в торбата и даже забрави за пътя.“
„Така раздвижен е човекът, че ми се иска да се върна в утробата преди, където детето рита без ритници.“
„Ако удари по костта ми с последна злоба ятаганът, тя пуква като първа пушка и мигом й отеква бунтът.“
„О, просветлението идва, когато всичко си отива: изгряващият лъч за мрака е вече първият бял косъм!“
„Детето вярва, че лети в небето чрез хвърчило. То няма предни зъби, за да има задни мисли.“
„Смъртта не идва от кинжала, а както мисълта ни каже. Угасна ли, ще бъда просто изпуснал с поглед метеора.“
„Аз съм свободен в тишината. Съвсем спокойно преди време свалих веригите, които дрънкаха с устата мои.“
„Има разминаване във времето и, разбира се, в разбирането. Аз не броя колко са лъчите на звездата, виждам само светлина.“
„Трябва да се отървем обаче от традиционната си склонност към зависти и дребнавости, без, от друга страна, да изпадаме в кралимарковщини.“
---
„Рядка книга
Книгата, която никога не ви показвам, докато говоря винаги за нея, е такава рядка книга, че се среща само в планината, на която я изгубих, и ще трябва да отида някой ден да я намеря. Няма как да ми убегне от очите, колкото и да е рядка книга. Засега да си поема дъх, защото там дори самият въздух разреден е...“ - из "Избрани стихотворения в проза"
---
„Муза
Сияеща с прическата на птицата, наречена с така добре звучаща дума Лира, си далеч от късокраката лъжа, която никога не стигна до слуха ти, с който слушам дългата ръка на истината как опипва струните далечни на съзвездието Лира.“ - из "Избрани стихотворения в проза"
НИКОЛАЙ КЪНЧЕВ - поет и един от значимите преводачи на поезия на български език, роден на 25 ноември 1936 г. Той е един от най-превежданите български поети, считан е за учител на съвременните млади поети. Превежда от английски, френски, сръбски и други езици. Сред преведените от него поети и писатели се Душан Матич, Миодраг Павлович, Иван Лалич, Йован Христич, Бранко Милкович, Ив Бонфоа, Анри Мишо, Гийвик, Генадий Айги, Мишел Деги, Бернар Ноел, Жак Реда, Клод Мишел Кюни, Клод Естебан, Андре Валтер, Кенет Уайт, Езра Паунд, Уилям Карлос Уилямс, Е. Е. Къмингс, Чеслав Милош, Збигнев Херберт, Адам Загаевски и др. Умира на 9 октомври 2007 г.
