ПЛАМЕН АСЕНОВ, "Свободна Европа"

Джорджо де Кирико художник, (1888 – 1978)

Произход: богато аристократично семейство от Сицилия, роден в Гърция

Образование: живопис в Атинския политехнически институт и Академия за изящни изкуства в Мюнхен

Интереси: Метафизична живопис, сюрреализъм, необарок

Най-силен период: между 1909 и 1919, рисува „Червената кула“, „Загадката на времето“, „Носталгия по безкрайността“, „Двойният сън на пролетта“, „Хектор и Андромаха“

-------

Джорджо де Кирико е един от най-изумителните художници. Той постига невъзможното – да бъде гений през първите 10 творчески години и посредствен през останалите 58.

Когато Рене Магрит вижда на една витрина картината „Любовна песен” на Де Кирико, той скача от трамвая, застава отпред и започва да плаче. Годината е 1914, сюрреализмът още не е измислен, но вече е практикуван от Де Кирико. „Любовна песен” изобразява град без хора – атмосфера, типична за творбите на художника. На една стена виси антична скулптурна глава на Аполон, до нея - огромна хирургическа ръкавица. Под тях има зелено кълбо, а отзад - влак с пушек от комина.

Сигурно сте виждали и значи помните това платно. В него Де Кирико създава атмосфера, която те блъска с чук, без да прави нещо особено - не рисува чудовища, не изкривява форми, не ползва нови техники. Той се занимава само с две неща – загадката на битието и меланхолията на битието. И постига ефект, като поставя заедно различни предмети. Според естетиката, така се създават метафори. Но при Де Кирико метафорите, плюс всички въпроси, страхове, желания и сънища, цялата негова метафизическа живопис, се раждат не на платното, а направо в главата и душата на зрителя. Ето защо се разплаква Магрит.

Джорджо де Кирико е роден през 1888 във Волос, Гърция. Баща му е аристократ от Сицилия, инженер, строи ЖП линии. Високо образован човек, той възпитава синовете си като италиански аристократи и ги образова в най-добрите училища. Семейството е богато, но бащата често отсъства, а майката, Джема, е от богат генуезки род, но е пуританка с деспотичен нрав и неуравновесен характер. За Джорджо липсата на баща му е болезнена, а този силен фройдистки елемент го води до депресии и определя чепатия му характер, несмекчен дори от силното чувство за хумор.

През 1905 г. Де Кирико е в мюнхенската Академия за изящни изкуства, която не завършва. Там чете Ницше, Шопенхауер и се повлиява от швейцарският символист Арнолд Бьоклин.

След Мюнхен той обикаля Италия и със „Загадката на есенния следобед“ започва първия цикъл метафизични картини. През 1911 е в Париж, става звезда сред артистичната бохема, която после цялата се превръща в съзвездие. В Есенния салон излага първо три картини, които впечатляват, но не се продават. После излага в Салона на независимите и пак в Есенния. Междувременно се запознава с Гийом Аполинер, който пък го свързва с Пикасо и Брак, а с галериста Пол Гийом сключват договор за 6 картини на месец срещу 120 франка. Тогава Де Кирико рисува странните си манекени, чиито образи заместват хората дори в класически сюжети като раздялата на Хектор и Андромаха. Фигуралните му композиции изглеждат изумителни и новаторски.

Парижкият период свършва през 1915. В Италия, заради нервните пристъпи, властите го намират негоден за военна служба и го пращат в болница във Ферара. Там Де Кирико се сближава с младия художник Карло Кара, с когото споделят общи визии. Де Кирико пише две статии, в които обявява принципите на метафизическата живопис, но и напада авангарда, като настоява за връщане на изкуството към класическите форми.

Но връщането, което започва след 1920, не понася добре на Де Кирико. При сравнение на късните с ранните му творби, поразява отсъствието на онзи силен, умен и въздействащ художник, както и присъствие на някой, който само го наподобява. Той предизвиква и ругае приятелите си сюрреалисти, а те отвръщат със същото. Макс Ернст си спомня как с Джакомети и Бретон отиват при Де Кирико и той им показва нови картини – пейзажи от Венеция в стил „по-пошъл и от този на пощенските картички”.

Да, някои критици напоследък опитват да обяснят загубата на стил, сила и инвенция през последните 58 творчески години на Де Кирико, с желанието му да иронизира всичко, включително сюрреалистите. Интересна идея. И звучи примамливо – стига да не беше фактът, че никаква ирония няма в късните му картини, само намек за велико минало.

Независимо от това обаче, и след 1978, когато 90-годишният Джорджо де Кирико се пренася в любимия си метафизичен свят, човешки свят продължава да го почита за фантастичните творби, създадени в краткото десетилетие на неговия гений.