ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ
Тодор Бонев (1932 – 1982) притежаваше един от най-красивите тенорови гласове, които някога е имала България. И въпреки, че пя само 10 години името му ще бъде записано в историята на русенския и българския оперен театър. Неговите блестящи превъплъщения в „Тоска”, „Бохеми”, „Турандот”, „Кармен” и „Момичето от Запад” ще останат ненадминати, еталонни. А гласът му в Златния фонд на Националното радио.
Роден е на 28 януари 1932 , под знака на Водолея, в Хасково, в семейство на фабрични работници. Завършва гимназия в родния си град и още като ученик проявява певческата си дарба – пее в училищния хор като солист. Постъпва в армията и там също участва в самодейността. На един от хоровите прегледи в столицата е забелязан от проф. Христо Бръмбаров, който остава удивен от необикновената му гласова надареност – младежът от Хасково е истински самороден талант - притежава разкошен природно поставен лирико-драматичен тенор с прекрасен тембър и широк диапазон. Още тогава преодолява високото „до” на трета октава. Необходимо е малко да се поработи, за да блесне още по-ослепително този „глас диамант”, както казва професорът.
Непосредствено след казармата Тодор Бонев е приет като „изключително дарование” в Консерваторията, без да е учил преди това в музикално училище и да е минал през задължителния подготвителен клас. През 1955 г., 23-годишен, той приключва успешно курса на обучение (всъщност учението му при Бръмбаров е съвсем кратко, той просто е готов, завършен певец!) и е разпределен в Русенската народна опера. И това е големият му шанс тогава, защото в Русе по онова време цари истинска творческа атмосфера (за разлика от сега!), нивото е твърде високо, конкуренцията голяма, а работата е много. Начело на състава е литераторът и театралът Георги Чендов, който за разлика от повечето днешни оперни директори-диригенти не руши и не се самоизтъква, а гради и създава, отглежда всеки талант и му осигурява максимални условия за работа и развитие.
Дебютната роля е малка – Гастон от Вердиевата „Травиата”. Младият и съвсем неопитен артист ще трябва да партнира на вече утвърдените Пенка Маринова, Косьо Лунгов. Но е забелязан, въпреки малката солова партия, в която не може да разгърне истински таланта си.
Затова пък следващата роля – Рудолф от „Бохеми” на Пучини е доста голяма и трудна и може да изяви необикновената му гласова дарба. И той успява да я изяви. Гласът му се лее свободно, непринудено, с пълния си блясък. Всички са удивени от този млад самороден талант. Той е съвсем неопитен и неизвестен, а пее така леко и съвършено, като завършен голям певец.
Гласовият му материал е от най-висока проба: превъзходен италиански тембър, голям обем, компактна звучност, бликаща тонова емисия. Пее и интонира без напрежение, без никакви проблеми.
През 1958 година Бонев участва в първата русенска реализация на шедьовъра на Бизе „Кармен”. Ето какво пише за него големият наш оперен критик Стефан Тинтеров: „В богатия емоционален образ на Дон Хозе съвсем младият, едва 26-годишен, артист Тодор Бонев загатва бляскавите си възможности за оперната сцена, яркия чувствен заряд, присъщ на горещата му, одарена сценична природа...” В същата роля Бонев се дублираше с друг голям русенски тенор Иван Димов, но бих подчертал, че определено го превъзхождаше в певческо отношение. Тодор Бонев беше роден белкантов певец, достоен за големите световни театри, докато Димов беше роден по-скоро за Вагнеровия репертоар.
Марио Каварадоси, третата главна роля на Тодор Бонев, стана негова коронна. Пееше я с огромен успех не само в Русе. За „Тоска” го търсеха в столицата и в цяла България. С тази партия направи и първите си задгранични турнета из Европа. Каварадоси беше темпераментен, сърдечен, безумно влюбен в своята Тоска (великолепната Мария Бохачек). Пееше я като големите италиански спинтови тенори – много напомняше за Карло Бергонци, но в актьорски план, бих казал, че бе по-емоционален от знаменития италианец.
Бонев владееше съвършено гласа си, умееше да намери необходимите цветове за всяко състояние на героите, които интерпретираше. В музикално отношение – притежаваше голяма природна интелигентност – се разви твърде бързо и стигна до истинска зрелост особено в партиите на Принц Калаф в „Турандот” (1964) и Дик Джонсън в „Момичето от Златния Запад” на Пучини (1959), а също и като Радамес в „Аида” (1958). В последната роля беше много по-изряден певчески от титуляра й, Иван Димов.
След тези големи успехи за Тодор Бонев се заговори в цяла България. През 1963 година се яви на трудния конкурс за млади оперни певци в София и при една огромна конкуренция (Гюзелев, Ава Джун Купър, Нанси Тейтъм), се представя блестящо, и получава Втората награда. Връща се в Русенската опера, тогава най- добрата у нас. Продължава да носи своя репертоар, гастролира все по-често в страната и навън. През 1965 година получава предложение за работа в столицата на Швейцария – Берн, където има голям оперен театър.
Но преди това се случва непоправимото: след поредица тежки спектакли на „Тоска” с екипа на Старозагорската опера из Южна България, поради преумора, получава кръвоизлив. Това се случва на сцената – на представление на „Турандот” в Русе.
Като вече известен артист е лекуван в Правителствената болница в столицата (преди 1989 г. културните дейци у нас бяха на почит) и за известно време състоянието му се подобрява. Дори се връща на работа при по-малко натоварване с някои епизодични роли (Слугата на Амелия в „Бал с маски”, Жозеф в „Травиата” и др.). Докато не настъпва краят на земните му дни – твърде рано, на 15 август 1982 година.
