ПЛАМЕН АСЕНОВ, "Свободна Европа"

Теодор Жерико (1791 – 1824), художник 

Произход: Руан, Франция, аристократична майка, богат баща, собственик на тютюневи плантации и търговец на тютюн

Образование: ученик в школите на Верне и Герен, самообразование в Лувъра

Интереси: живопис, литография, коне, теория на изкуството

Известен с: „Потъването на сала на „Медуза“, „Конните състезания в Епсом“, портрети на хора от лудницата, картини с коне

Признание: баща на романтизма в изобразителното изкуство

------

През 1816 г. Великата френска революция вече е изяла децата си, идва реставрацията и четири кораба, начело с фрегатата „Медуза“, карат нов губернатор в Сенегал. Те не са добре екипирани, капитанът няма качества и флотата е пръсната от буря. „Медуза” е разбит.

Капитанът и губернаторът се качват в спасителните лодки, а екипажът сковава сал 29 на 7 метра, с идеята лодките да го влачат до близкия остров. Особите обаче се паникьосват и срязват въжетата. 149 души остават в бурното море, без храна и вода. Мнозина падат зад борда, води се бой за по-безопасните места, идва и канибализмът.

Накрая върху сала на „Медуза” има 15 оцелели. Това предизвиква скандал, а след три години, когато младият и талантлив художник Теодор Жерико излага платното „Салът на „Медуза“ в Салона на изкуствата, сюжетът става безсмъртен. Но пак има скандал. Дори няколко.

Властта не иска историята да се помни и картината е изложена под заглавие „Сцена от корабокрушение”. Но всички знаят кое е корабокрушението, а общото усещане описва историкът Мишле: „Това е самата Франция. Това е нашето общество, качено върху сала на „Медуза”.

Вторият скандал е, защото Жерико е огорчен не толкова от официозните критици, колкото от ръкоплясканията на либералите. Те подкрепят темата на платното, смелостта да се изложи картина, която уязвява властта, изобщо, виждат в нея нещо като политическа революция. Но тя не е политическа, а революция в изкуството, която поставя началото на романтизма в него.

„Поне един да беше споменал за художествените качества на платното ми”, казва Жерико.

А третият скандал е естетически. Мастити фигури от властващия неокласицизъм питат иронично - може ли да се рисуват такива грозни сцени и това да се нарича изкуство? Романтиците отговарят, че може и развиват теорията за грозното като иманентна естетическа категория. Тогава обаче Жерико е в Англия, където естетиката в картината предизвиква възторг, носи му слава и пари.

Когато се прочува със „Салът на Медуза”, той е на 28. Роден е в Руан през 1791 г., в богато семейство. Учи в Императорския лицей в Париж, но решава да се отдаде на изкуството. В курса по живопис на Клод Верне някои опитват да му подражават, но Верне ги сгълчава - той носи поне трима или четирима художници в себе си. Е, сам Верне го критикува заради пренебрежението му към корифея Давид и пристрастията към Рубенс, но и поощрява огромния му талант.

Скоро Жерико се мести при Пиер Герен, където учи повече анатомията. Но истинският му учител е музеят Лувър. От съвременните художници най-много харесва Антоан-Жан Гро заради неговият драматизъм и експресия. Такъв е дебютът и на Жерико.

През 1812 г. той излага платното „Офицер от конните егери на императорската гвардия тръгва в атака”. Така е тогава - заглавието разказва сюжета. Но тук не заглавието е важно, а фактът, че Жерико безцеремонно нарушава каноните на неокласицизма, като придава дълбочина на плоската повърхност и използва такива цветови контрасти, че сам Давид спира и казва: „Защо аз не познавам тази четка?”

В следващите години „тази четка“ е все по-уверена, но животът затрупва Жерико с неприятности. Разгромът на Наполеон го докарва до депресия и той заминава за Италия. Роля за това имат и още два фактора - Франция преследва привържениците на Наполеон, какъвто е Теодор, а и той май се е забъркал в любовна афера със… собствената си леля.

В Италия Жерико изучава Микеланджело, а част от наученото прилага в „Салът на Медуза”. Картината е с обстановка и колорит, типично романтични, но хората са изобразени в скулптурни групи, което внася силна доза реализъм. В подготовката Жерико пълни ателието си с парчета от трупове и ги изучава, но при рисуването използва наученото умерено, без да изпада в натурализъм.

„Салът на Медуза” е картина, която така го завладява, но е толкова сложна, че, за да рисува, без да се разсейва със светски дела, обръсва главата си. И не се разсейва осем месеца. След което идват големият скандал и голямото признание.

После прекарва две години в Англия, а когато се връща, прави основно портрети на психично болни и рисува коне. От млад е съвършен в конете. Учителят Герен има прочута картина с блестяща композиция от седем коня, но Жерико подхвърля скромно: „Само един мой кон е способен да изяде и седемте на Герен“. И наистина оставя много картини с коне, които доказват гениалността му.

Но истинските коне не са безопасни като нарисуваните. През 1822 г. кон хвърля Жерико върху купчина камъни и го наранява. Агонията продължава над година и той умира през 1824 г., ненавършил 35. Дьолакроа, който развива след него традицията на романтизма, пише: „Сред най-големите нещастия, които можеше да понесе изкуството на нашата епоха, трябва да се отнесе смъртта на удивителния Жерико.”