Превод: Огнян Стамболиев
Бавно, като се опира на всеки предмет по сцената се движи тромава, умираща жена – пъстра купчина от източни тъкани, разрошена светла грива, горящи очи на стара лъвица – и накрая замира с разпрострени ръце. Такава запомнихме Сара Бернар (1844- 1923). Не успяхме да я видим като млад трубадур, и само портретите на Клерен ни я показват в костюма на Пиеро. Сварихме я на върха на славата. Гръм от овации я срещаше навсякъде, още преди да успее да произнесе и една дума. Нейните спектакли се посещаваха, както се посещава Венеция и тя, като дворецът Дарио, се навеждаше над гондолите с туристите.
Възхитителната фигура на послушна марионетка. Широкият торс е скрит зад мундира на Херцога на Райнщадт от „Орлето” на Едмон Ростан, или украсен с бисерните висулки на Федора от драмата на Викториен Сарду, а талията е опасана със завързан отпред шарф, чиито ресни стигат до върховете на ботушите или се влачат по шлейфа на роклята.
Налагаше й се през цялото време да се покланя – при всяка поява, в края на всяка сцена, на всяко действие. Нейната божествена игра разчупваше всички канони, тя играеше забравила всичко и всички!
За последен път успях да я видя в ролята на Гофолия от трагедията на Жан Расин. Когато стигна до стиха:” Да попълня загуба непоправима!”, тя притискаше ръце до гърдите си, покланяше се и сякаш се извиняваше пред публиката, че все още се появява пред нея. А залата стана на крака и гръмко я аплодира.
Подобни спектакли са немислими днес…
Госпожа Сара Бернар принадлежеше към породата на родените актриси, за които неведнъж съм казвал, че не се нуждаят от театъра, че създава и играят роля в самия живот, че строят декор от нищо.
Невъзможността й изцяло да се превъплъти в своите героини възбужда Сара Бернар и я довежда до крайно напрежение. Тя е образец на този тип игра – до предела на възможното, и в живота, и на сцената. Целият свят бе завладян от нейния екстаз. Считаха я за туберкулозна, може би защото имаше навика често да поднася към устните си кърпичка, а в любовните сцени бузите й пламваха. Тя декламираше отмерено, малко силно, с треперещ глас. И изведнъж нарушаваше ритъма, забързваше, за да придаде на някой момент особен смисъл, още по- ярък и правеше това напълно интуитивно.
Този, който не може да повярва, че има звезди от подобна величина, го съветвам да взема от Синематеката в Ню Йорк филма със Сара Бернар. В него, тя, шейсетгодишната актриса, изпълнява ролята на Маргьорит Готие от „Дамата с камелиите” на Дюма- син. Спомних си сега за оня знаменит китайски актьор, който беше казал на тази възраст:”Едва сега узрях за ролите на младежи…”
Кой би изиграл по- добре от нея тази роля? Никой?
Лентата свършва и ние се връщаме в днешния ден, като плувец изплувал на повърхността, след като там, на дъното, е срещнал огромен, гигантски октопод…
