ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ
Кирил Кръстев принадлежи към певческия елит на България от годините след войната. Той беше сред най-добрите баритони, които някога сме имали. И досега мястото му в нашия музикален театър остава празно. Прекрасният му белкантов глас би могъл да украси всеки първостепенен европейски театър, но той се посвети изцяло на родната сцена, макар да имаше и международни успехи и признание.
На Русенската опера Кръстев отдаде три десетилетия от живота си. За него това не беше компромис или жертва – той просто твореше на тази сцена. След това още близо десет години беше първи баритон и на Варненската опера – и там се раздаваше докрай, без остатък.
Слушам негови записи от Златния фонд на БНР – „Риголето“, „Ловци на бисери“, „Фауст“, „Бохеми“ – и не преставам да се удивлявам на съвършено овладяната певческа техника и на стила на изпълнение, напълно съответстващ на вокалните му средства. Малцина са нашите певци, постигнали подобно съвършенство, което можем да установим дори само от два по-късни негови записа – ариите на Карло Жерар от „Андре Шение“ на Умберто Джордано и Макбет от едноименната опера на Верди. За щастие тези записи не само са съхранили красивия тембър на певеца – лиричен и благороден, способен да спечели и най-преситения и претенциозен познавач, – но и разкриват една отлична школа.
Роден е през 1921 г. в Петрич в учителско семейство – роден с певческа дарба. Пее от съвсем малък. През 1930 г. семейството му се преселва в столицата. Там малкият Кирил попада под магията на звуковото кино. Запленен е от пеенето на Тито Скипа, Бениамино Джили, Нелсън Еди, Хосе Мохика. Иска да стане певец. Завършва гимназия и през 1940 г. пристъпва към мечтата си – явява се на конкурсните изпити в Музикалната академия и е приет в средния отдел.
Започва да учи при Елена Ангелова-Орукин, която го обучава като… тенор. Звезден миг е срещата му със Събчо Събев, който веднага открива в него баритона. След това взема уроци при Иван Хр. Попов. Възприемчив и амбициозен, Кирил попива всичко от именития си професор. Усвоеното се запечатва трайно у него – постановката на гласа му е толкова качествена, солидна и устойчива, че му позволява да пее пълноценно като голям вокалист в продължение на цели 40 години, без спадове и кризи. (Формата си ще поддържа още сезони и с помощта на проф. Октав Енигареску от Букурещката опера.)
През 1943 г. Кирил Кръстев е мобилизиран и изпратен във Вардарска Македония. В Скопие го ангажират в Българския народен театър – не като оперен, а като драматичен артист. След близо двегодишна служба е демобилизиран и се връща в София. Веднага се свързва с музикалните среди. Известният диригент и музиковед Илия Темков го насочва към Военния ансамбъл, където до началото на 1949 г. Кирил е водещ солист. Дните му минават в много пеене и уроци при Иван Хр. Попов.
През пролетта на 1949 г., научил за конкурса по повод откриването на Операта в Русе, той се явява на изпитите и веднага е назначен за редовен солист. Поверяват му централната баритонова партия – Жорж Жермон – във Вердиевата „Травиата“. Така Кръстев се нарежда сред първите солисти-основатели на театъра. Още с дебютната си роля изпъква на преден план в трупата. Забелязват го театрали и музиканти, критици, диригенти, режисьори, вокални педагози. Русенската публика го обиква веднага – това е любов от пръв поглед, силна и взаимна. По-късно, когато се утвърждава в национален план и става прочут, той отказва всяка покана за работа другаде, дори и в чужбина, заради „любимия Русе“.
През целия си живот в крайдунавската столица той пее много – дори прекалено много: премиери, редови спектакли, концерти (имах удоволствието да организирам такива с него) и концертни бригади из града и региона, за гостуващи делегации, за национални и местни празници. След Жермон се редят роля след роля: Шарплес в „Мадам Бътерфлай“, Малатеста в „Дон Паскуале“, Крушина в „Продадена невеста“, Онегин в „Евгений Онегин“, Мазепа в „Мазепа“ на Чайковски, Марсел в „Бохеми“, Скарпия в „Тоска“, Барнаба в „Джоконда“, Цезар Гал в оперетата „Волният вятър“, Риголето, Амонасро, Маркиз Поза, Граф ди Луна, Ескамилио, Фигаро, Цар Калоян, Зурга, Валентин…
Общо 47 баритонови партии, немалко от тях изпълнени в две или повече различни постановки в Русе и Варна. (В града на морето замина принудително – не искаше да напуска любимия Русе, но интриги на завистливи колеги използваха развода му, за да накарат отговорни фактори да го прогонят.)
Той беше чувствителен и уязвим, макар външността му да не издаваше това. Много се вълнуваше преди всяко излизане на сцената или на концертния подиум. Беше изключително самокритичен, готов да отрече дори най-доброто, което бе постигнал. Работеше и търсеше непрекъснато, неуморно шлифоваше всеки детайл. В това много му помагаше и втората му съпруга – талантливата и опитна оперна пианистка Дарина Куюмджиева.
С всяка нова роля Кирил даваше открит урок по вокално фразиране и белкантово пеене на колегите си. Това се случи и във Варненската опера, където се дублираше с баритони с по десет–двайсет години по-млади от него – солисти с качества и опит, които се учеха и се възхищаваха от стария майстор. Тук трябва отново да се подчертае отличната му школовка при Иван Хр. Попов и проф. Октав Енигареску – работа, която центрира максимално звуковия поток на гласа му, без да накърнява тембровото му очарование и благородството на емисията. Кирил Кръстев беше истински белкантов певец от световен мащаб, посветил се изцяло на България.
Своя творчески апогей народният артист Кирил Кръстев отбеляза с две мащабни Вердиеви роли – Симон Боканегра (1973) и Макбет (1975), които по-късно повтори и на варненска сцена. В тези спектакли, решени като истински съвременен музикален театър от забележителния актьор и режисьор Константин (Диди) Димчев, Кръстев се превъплъти в двама трагични герои: първия – силен, благороден и великодушен, а втория – злодей, измъчван от тежкото бреме на съвестта. Тук щедрата и непохабена през годините гласова природа, както и вродената му музикалност, го извисиха над съзвездието от първостепенни солисти – негови партньори (Мария Венцеславова, Стефка Евстатиева, Марин Илиев, Иван Консулов, Николай Здравков, Добрин Маников, Анастас Анастасов, Неделчо Деянов).
Както писа през 1974 г., след премиерата на „Макбет“ на фестивала „Мартенски музикални дни“, незабравимата Розалия Бикс: „Мисълта да се срещна с „пионер-основател“, какъвто е той, би могла да прозвучи едва ли не недопустимо!“ Но срещата беше не само напълно истинска, а и достави удоволствие на всички познавачи.
С „Симон Боканегра“ на Варненската опера Кирил Кръстев се представи и в Испания през 1984 г., където критиката подчерта, че е блестял над всички не защото изпълнява заглавната роля, а защото „владее майсторски един наистина прекрасен и мощен белкантов баритон“. Тогава той е вече на 63 години. Същата година получава и награда на Прегледа на оперните театри за тази роля.
В този кратък обзор не могат да се анализират всички големи превъплъщения на артиста на сцените в Русе и Варна. Сред най-сериозните му постижения са: Зурга от „Ловци на бисери“ (запис за Златния фонд на БНР), Онегин в „Евгений Онегин“ – интерпретация, смятана за еталонна през 50-те и 60-те години у нас и в Румъния, Риголето, Скарпия, Амонасро, Граф ди Луна (в двете реализации на „Трубадур“ – 1956 и 1977), Ренато в „Бал с маски“ (1970), Алфио в „Селска чест“, Джек Рейнс в „Момичето от Златния запад“ (1959), Княз Игор, Жерар от „Андре Шение“, Цар Калоян…
Тези роли трудно могат да се степенуват – всяка е подготвена и изпълнена майсторски и е получила висока оценка от критиката. Кирил Кръстев беше типичен оперен артист от средиземноморски тип с отлична италианска школа, способен да интерпретира с еднаква убедителност и славянска, и френска музика. Но, разбира се, силата му беше в италианската опера – Верди, Росини, Доницети, Пучини. В младите си години беше типичен „кавалир-баритон“, особено подходящ за Росини и Доницети, а в зрелостта си естествено премина към драматичните и трагичните герои. Неговите сценични превъплъщения бяха от европейска величина – и това беше големият шанс за Русенската и Варненската опера, както и за целия български следвоенен музикален театър.
P.S. През 2021 г., по повод 100-годишнината му, неговият син – писателят Емил Кръстев – издаде моята книга „Кирил Кръстев, несравнимият“. На премиерата й по време на фестивала „Мартенски музикални дни“ присъства и гостуващият тогава като диригент Хосе Кура. След като чу запис на Кирил Кръстев от Златния фонд на БНР, той възкликна:
„Такъв прекрасен глас от години не съм чувал дори в Ла Скала!“
