АДЕЛИНА АЛЕКСАНДРОВА, БНР
На света има много големи пианисти, но Артуро Бенедети-Микеланджели е наистина неповторим. Ако не беше толкова изтъркана от употреба, думичката „уникален“ щеше да му приляга идеално, защото ярката му творческа индивидуалност е изтъкана от наистина уникална сплав от разнородни, понякога взаимоизключващи се черти: от една страна, удивителна проникновеност и емоционалност на изказа, а от друга – рядко срещана интелектуална пълнота на идеите. И всяка една от тези страни е издигната до неподозирани висоти! Завладяваща емоционалност, която се простира от изгаряща откровеност, трепет и пронизителна импулсивност, до изключителна изтънченост и рафинираност; изисканост, но и взискателност. Микеланджели е истински интелектуалец в музиката – както в създаването на дълбоко философска изпълнителска концепция, така и в безупречната логика, с която построява своята интерпретация. А тя понякога е някак дистанцирана, хладна и съзерцателна, свеждайки до минимум импровизационния елемент в свиренето на сцена...
Често наричат Микеланджели „ексцентрик“ и това по всяка вероятност не е лишено от основание. Освен с невероятното си свирене, той е останал в историята на музиката и с редица свои чудатости, които обаче прибавят допълнително очарование към и бездруго романтичния му образ. Пианистът живее скромно, непретенциозно, почти винаги ходи в неизменния си черен пуловер, а по своята простота на обзавеждане жилището му наподобява монашеска килия.
Микеланджели свири предимно нощем, защото това му позволява да изключи всичко заобикалящо, което може да го разсее, и да се съсредоточи в онова, което прави. „Много е важно да не изгубиш контакт със собственото си аз – казва веднъж музикантът. Преди да излезе пред публиката, артистът трябва да намери пътя към самия себе си“. Очевидно неговите собствени изисквания са били доста високи, защото се занимава със свирене всекидневно по 7-8 часа! Но заговорят ли с него на тази тема, раздразнено отговаря, че работи по 24 часа в денонощието, защото за него само част от „работата“ преминава над клавиатурата – останалата е извън нея!
Микеланджели се стреми към едно: към съвършенството. Именно по тази причина той дълго време гастролира из градовете на Европа с два собствени рояла и акордьори, които да ги настройват, независимо от факта, че разходите около това често пъти превишават самия хонорар, получен за изпълненията му.
„В пианизма на 20-ото столетие пряко сили могат да се изброят още неколцина майстори, които да бъдат сравнени с Микеланджели по отношение на изкусността и тънкостта при изработването на звуковите „изделия“ – отбелязва един критик. Техниката на Микеланджели наистина принадлежи към най-поразителните образци, съществували някога. Доведена до пределите на възможното, тя е прекрасна. Тя предизвиква възторг и чувство на преклонение пред хармоничната красота на „абсолютния пианизъм“.
Репертоарът на пианиста се състои от неголямо количество творби от различни автори: Скарлати, Бах, Бузони, Хайдн, Моцарт, Бетховен, Шуберт, Шопен, Шуман, Брамс, Рахманинов, Дебюси, Равел и някои други. Изключително взискателен и самокритичен, Микеланджели е в състояние да разучава ново произведение в продължение на години, преди да го включи в концертните си програми. Но и след това, по-късно, той неведнъж се връща към това произведение, като открива в него нови цветове и емоционални нюанси. „Обръщайки се към музиката, която съм свирил, може би десетки и стотици пъти, аз винаги започвам отначало“ – казва Микеланджели. Сякаш за мен това е съвършено нова музика. Всеки път започвам от идеите, които ме занимават в този момент.“
Стилът на Микеланджели напълно изключва субективния подход към произведението. „Моята задача се състои в това, да изразя замисъла и волята на автора, да въплътя духа и нотите на изпълняваната от мен музика“ – казва той. Старая се правилно да прочета текста на музикалното произведение. Там има всичко, всичко е обозначено“...
