САВА СЛАВЧЕВ
Интересно нещо е животът. Събития от тези дни – събития изненадващи и шокиращи, на които преди време щях да реагирам с ярост, щях да се бунтувам, да споделям разпалено в търсенето на отговори, днес ме върнаха към една любима книга. Позволявам си да въведа заглавието й с едно мило и интелигентно хрумване на Граучо Маркс, който всички-поне хората от моето поколение – помним, най-големият от „Братя Маркс“, оставили сериозна диря в комедийния жанр в киното, театъра, радиото и телевизията. Граучо остава в историята с прекрасното си чувство хумор, смешната си походка и нарисуваните черни мустаци. Гениалният комик заяви преди повече от петдесет години, че, цитирам „Телевизията е много образователна. Всеки път, когато чуя телевизорът да работи отивам в другата стая да чета“. Констатирах, че моя милост като чуе да се говори за правова държава и върховенство на правото, независимо дали е от телевизор или от радиото, отваря Библията.
От Светото Писание знаем, че идването на Антихриста ще настане постепенно с няколко белега, един от които е беззаконието.
В последните години неговото проявление се засилва, като особено болезнено се проявява в различните военни конфликти, очевидно отговарящи на същностните дефинициите за войни, но и за други военни операции, наричани „специални“, „хирургически“ или „безкръвни интервенции“ (въпреки че при залавянето на Мадуро и съпругата му има 32 убити кубински охранители). Беззаконието е общият знаменател на всички тези действия. Някой вероятно ще каже, че съм песимист. Тогава ще споделя с него една добра новина. Или добра само за студентите по право. Правото вече има един основен дял по-малко, защото международното право умря. Вече го няма. Дълго време то боледуваше, като най-изявената му симптоматика беше бездействието на ООН по редица проблемни въпроси в Близкия Изток и Южна Америка. И докато за нападението на Русия над Украйна има място за някакво обяснение (мисля, че думата извинение не е подходяща), то след поредния ход на Доналд Тръмп международното право направи екзитус. И той, господин Тръмп, който изгаряше от желание да получи нобелова награда за мир, вече се раздели с тази надежда. Защото с поведението си наля масло в огъня на Путин, който ще се почувства вдъхновен от колегата си, тъй като и двамата играят една игра, но на различни игрища.
Ако в света има 196 държави, както твърди официалната статистика, около 25 от тях се считат за пълни демокрации, 60 са авторитарни режими, а останалите се определят като недемократични, непълни или хибридни. Какво би било въздействието върху тези държави и съответните политически елити след примера, който даде американският президент?
При отвличането на Николас Мадуро от американски командоси видяхме шампанското и радостта на венецуелците, които живеят в изгнание. След което последва пресконференция на Доналд Тръмп, на която той заплаши Колумбия, Иран, Куба и Дания. Цитирам: „Колумбия също е много болна, управлявана от болен човек“.
С идването на власт на президента Густаво Петро в Колумбия радостта е неистова. За съжаление трае твърде кратко: на всички става ясно, че той има проблеми с наркотици от всякакъв вид и форма и неговото управление се превръща в пълен хаос. Местните политици нямат намерение да го свалят от власт, но тази година през май месец предстоят най-важните избори за века в Колумбия, а моментът в Латинска Америка е деликатен до нажежаване. И тук разделението е голямо. Една част от хората смятат, че не е редно да има интервенция в латиноамериканските държави. Съединените щати навлязоха на венецуелска земя с военни сили и независимо, че отведоха само непризнатият от повечето хора президент Мадуро и неговата съпруга, това събитие предизвика огромно безпокойство в целия регион, включително в Колумбия. Това поставя под въпрос дали и как е възможно да продължи борбата срещу наркотрафика, след като самият президент със своето поведение изправя страната си пред сложни до невъзможност предизвикателства, като се има предвид, че повече от 60% от кокаина, който се разпространява в света, се произвежда именно в Колумбия, а през Венецуела се извършва голяма част от трафика. Венецуела не е производител на дрогата, но е важен център, от който кокаинът тръгва към Съединените щати и Европа.
Президентът Густаво Петро винаги повтаря, че политиката на Съединените щати за борба с наркотиците се е провалила. И това отговаря на истината. Допреди няколко дни в Колумбия много трудно можеше да се говори по този въпрос, тъй като президентът е наркомани, а както знаем в авторитарните режими хората, които говорят срещу властта са подложени на преследване (както се случва и с външния министър на Колумбия). Сега сякаш това е по-възможно, видяхме много венецуеланци да се радват на успеха при залавянето на Мадуро.
Дали Тръмп иска да си отмъсти за провалилата се политика за борба с дрогата? Или си отмъщава по-скоро за онзи момент, в който самият Густаво Петро преди време в Ню Йорк (след сесията на ООН) призовава въоръжените сили в САЩ да не изпълняват заповедите на Тръмп. Със сигурност това не се е харесало на американския президент. А на нас не ни харесва смъртта на международното право. Не че вътрешното право е цъфнало и вързало, напротив. Арогантността продължава да се шири на всички нива и по много географски ширини. Но ако международното право е вече труп, още топъл, то нашето вътрешно, българско право е в последен стадий на проказа и на изкуствено дишане.
Прокурори, съдии, политици и всички онези покварени души, които се заблуждават, че многото пари носят радост, че многото власт дава наслада; на всички онези вършещи беззакония ми се иска да напомня, че все още имат възможност да се покаят. Никога не късно. Бог ги обича въпреки че силно мрази това, което вършат. Това е съществената разлика между Бог и хората. Той точно на това ни учи. Бог мрази грехът, но обича човека. Трябва да го направят, защото физическата окрайностеност на всеки един човек е пред очите ни. Vanitas vanitatum, това ни напомня премъдрият Соломон в Еклесиаст 1:11,14
Не се помнят предишните поколения;
нито ще се помнят следващите, идните поколения
от онези, които ще дойдат после.
В търсене смисъла на живота
Видях всички дела, които се вършат под слънцето;
и, ето, всичко е суета и гонене на вятъра.
Иначе любимата книга (една от многото) е на Хайнрих Бьол, носител на Нобелова награда за литература през 1972 година и носи заглавието „Възгледите на един клоун“. В един момент се идентифицирах с героя му. „Аз съм клоун и събирам мигове“ - казва той.
А аз съм никой, който няма нищо, но със и във Бога има всичко от което има нужда. Никой, който разчита на този единствен Някой без Когото, нищо не е било и не ще бъде:
„Всичко това стана чрез Него; и без Него не е станало нищо от това, което е станало“( Йоан 1:3)
