СЕРГЕЙ ТРАЙКОВ, в. „Стършел“
Коя е най-жестоката присъда в България? Не се ровете в аналите на Темида. Правилният отговор се определя от практиката на съвсем друго министерство. Защото най-жестоката присъда у нас е да те осъдят на безплатна медицинска помощ. Примерите са повече от броя на здравните реформи през последния четвърт век, проведени само на думи, приложени само на ужким и видели бял свят единствено в правителствени документи. Ето съдбата на един от осъдените.
Двайсет и първи век. 4 септември, неделя. Европейска България. Град Сандански. Ангел Иванов чувства болка в гръдната област. Огледал се и видял, че мястото е силно зачервено. И много подуто. Защото точно там се бил впил в тялото му огромен кърлеж. А. Иванов се изплашил. Кърлежите са опасни. Носят зараза, която може да плъзне по кръвта, да предизвика Лаймска болест, а изходът от нея е смъртоносен. Затова, изключително притеснен, г-н Иванов отишъл в поликлиниката и влязъл в кабинета за Неотложна медицинска помощ. При дежурната д-р П. След като видяла за какво става дума, тя дала следната неотложна медицинска помощ на стресирания пациент: казала, че трябва да си купи спринцовки, упойка, пинсети и други инструменти и консумативи, които г-н Иванов не запомнил, защото спрял да я слуша. Понеже разбрал, че го праща за зелен хайвер. Първо, било неделя и тя знаела, че нуждаещият се от спешна помощ пациент не може да купи нищо, защото аптеките са затворени. Хайверът станал още по-зелен, когато г-н Иванов чул, че трябва да донесе и инструмент за издърпване. Той обаче можел да се намери само в интернет, в еди кой си сайт. Да си го поръча, да го плати и да чака да му го доставят някой ден. Докога да чака? Докато гушне букета? Получил от медичката само квалифицирано вдигане на рамене. Г-н Иванов не издържал, казал, че това е безобразие и тръгнал да търси помощ другаде.
Тук трябва дебело да отбележим, че той не е клошар, който не знае какво е осигуряване. Не, г-н Иванов е 35-годишен изряден българин, винаги редовно си е плащал здравните осигуровки.
Но когато трябва да получи медицинска помощ, поликлиниката му предлага медичка с голи ръце, която само дето не го кара сам да си извади кърлежа. И тук възниква питането: какво прави една лекарка, освен да обяснява, че нищо не прави? Защото в медицинското заведение, в което (не)работи, няма нито инструментариум, нито медикаменти, нито консумативи? Тя прави най-важното за себе си – получава заплата. Впила се е като кърлеж в нея и трупа стаж за пенсия.
Някой ще каже, че да внасяш пари за лечение, а да не го получаваш, е гавра. За жалост обаче това е ежедневие. Толкова повтаряемо, че обществото ни не реагира, понеже отдавна е претръпнало. А ще се намерят и опоненти, според които един кърлеж е дреболия. И ще са прави. Ако съпоставим проблема на г-н Иванов с други осигурени българи, които имат повече нужда от помощ. Например онкоболните, които са повече от 4000. Официално, а иначе са много повече. Те образуват огромна опашка, за да бъдат приети на лечение в София. Това обаче не може да стане без изследвания, а чакащите за тях са толкова много, че в момента се записват за преглед на скенер за... февруари 2017 година. А кога ще бъдет оперирани? Днес? Утре? Нищо подобно. Болни от рак чакат да бъдат оперирани чак през... януари 2017-а. Ако са живи. Звучи жестоко, но е факт. Даже има и административното обяснение: над болниците е спуснат финансов таван - поради надлимитни прегледи и операции през 2015-а. Затова Здравната каса не им е изплатила за 2016-а общо 45 милиона. И резултатът - болниците свършиха парите още сега, цели 4 месеца преди края на годината. И спряха да приемат пациенти. Но медиците не спират да получават заплати, без да се притесняват, че не лекуват.
За какви пръстови отпечатъци тогава спори лекарското съсловие вече цяла година? Това ли е основополагащият въпрос в здравеопазването, когато сблъскалите се с него се питат съвсем друго: защо да се осигуряваме? Какъв е смисълът, след като не получаваме помощ при нужда? Ето на кое трябва да отговорят медиците. А не да се карат по между си дали да има отпечатъци от палци или не.
