Списание „Шпигел” припомни за свое интервю от 2006 г. с починалия преди ден Нобелов лауреат Ели Визел (87)– прочутия хуманист и борец за човешки права, оживял в лагерите на смъртта Аушвиц и Бухенвалд. Написал е над 50 художествени и документални творби. Най-популярни са мемоарите му „Нощ”, преведени и на български.

-------

Кога ви пратиха в Аушвиц?

- На 22 май 1944 г. Никога няма да забравя това пътуване. Следобед влакът спря недалеч от гарата в град Аушвиц . Името нищо не ни говореше. През нощта ни изкараха от влака и семействата моментално бяха разделени. Мъжете и жените ни подкараха в различни посоки. Дори не можах да се сбогувам с най-близките ми. Видях само червеното палтенце на малката ми сестричка, което наскоро получи като подарък. Двамата с баща ми прекарахме 3 седмици в този лагер и оттам ни пратиха в Моновиц. 

Какви бяха условията там?

- Беше ужасно – глад, страх, мъчения и смърт. Да се измъчваш по този начин беше тежко, но още по-тежко беше да гледам мъките на баща ми. Аз също бързо отслабвах и губех сили, но бях млад (на 16 г. бел. ред.). Някак понасях ужаса. Баща ми не можеше. Беше ужасно да го гледам как мръзне и гладува, как се измъчва, че не може да помогне на собствения си син. 

Много хора са изгубили вярата си в Аушвиц. Примо Леви например разказваше за това. 

- Примо Леви беше в нашия блок, но той и преди това не беше много вярващ. Аз бях много религиозен. С баща ми продължихме да се молим на израелтянския бог. Но имаше моменти, когато се питах: Къде е Бог тук?

Какво се случи, когато съветските войски дойдоха в Аушвиц? 

- В средата на януари 1945 г. Червената армия беше пред Аушвиц и нацистите трябваше да унищожат лагера. По това време аз бях в болничната барака. Баща ми дойде и решихме, че ще напуснем лагера заедно с останалите. Всеки смяташе, че пациентите в болничната барака ще бъдат убити, SS не биха оставили живи свидетели. Последва „марш на смъртта” към Глайвиц. Натовариха ни в открити вагони – стояхме прави, валеше сняг, мнозина замръзнаха и умряха. 

Баща ви преживя ли пътуването?

- Да, но няколко дни по-късно почина в Бухенвалд. Стомахът и червата му бяха много изтощени. Биха го, а аз не успях да му помогна. В последните си часове викаше името ми. Накрая спрях да му отговарям, страхувах се. 

Чувствахте ли се виновен?

- Естествено, че се чувствах виновен. Ако можех да предположа какво ще се случи, можехме да останем в болничната барака в Аушвиц и той вероятно щеше да оживее. Не знаехме. Той искаше аз да взема решението, аз исках той да реши кое е правилно. Но в Аушвиц нямаше голям избор – там ликвидираха наред. Ние освен това не искахме да се разделяме. 

Бухенвалд е освободен от американците чак на 11 април 1945 г. Какво се случи дотогава?

- Докато баща ми беше жив, и аз бях жив. Какво стана след това – не мога да ви кажа. До освобождаването ни имаше 10 седмици, в които аз вегетирах и не забелязвах нищо около мен. Бях загубил желанието си да живея. 

Какво почувствахте след освобождаването ви?

- Бях тъжен и слаб, твърде слаб, за да се радвам. Спомням си, че еврейските пленници направихме една молитвена група и се молехме за мъртвите. На втория ден видях един чернокож американски войник, който за първи път виждаше ужасии като тези в лагера. Той плачеше и плачеше безутешно. След това се втурна да преследва нацистите. 

 

  • ДИСКУСИЯ

    Един учебник, една история, една партия

     Въвеждането на един учебник за всеки клас по хуманитарните предмети е рязък обратен завой от посоката, в която започна Преходът.

    •  Този културно-политически маньовър ще върне България в годините на безпросветния и безпринципен тоталитаризъм...

„Има само една позиция за един артист. Той трябва да стои изправен.”

Дилън Томас, уелски поет и драматург, роден на 27 октомври преди 112 години

"Г-н Никой срещу Путин": Гледай Русия, мисли за България (ревю)

 

Този филм трябва не просто да се гледа, а да се излъчи организирано на цялото учителско и университетско съсловие в България. В него е показана баналността на злото, по думите на Хана Аренд... 

„Не си отивай!“ - тиха психологическа драма за любовта в разпад (ревю)

 

Филмът с Невена Коканова, Филип Трифонов и Сашка Братанова изследва крехкостта на връзката чрез минимализъм, паузи и неизказани емоции, като своеобразно ехо от „Момчето си отива“.

Прочетохте ли коледните романи на Антъни Хоровиц?

 

За филолозите четенето на роман на Хоровиц предоставя още едно удоволствие – да разглобяваш творбата и да търсиш скрития механизъм, който я прави толкова добра.

 

Срещу съдбовността

 

„Всичко, което се случва“ на Теодора Димова. Това е роман за паметта, който стъпва на исторически факти и свидетелства, който използва реални личности за прототипи, но който е и чиста фикция, от което идва голямата му сила.

Завръщане у дома (ревю)

 

„Нина Роза“ – между корените и емиграцията. Филмът печели „Сребърна мечка“ за сценарий на последното издание на „Берлинале“, както и наградата на публиката на София Филм Фест и „Златна роза“ във Варна.

 

Да (пре)сътвориш Сътворението

 

Отгоре идваше и живееше музиката и на 8 октомври в зала „България“. Благодарение на изключителното присъствие на маестро Емил Табаков, който със своя скулптурен начин на дирижиране я извличаше от оркестър, хор и солисти и я предаваше на публиката в едни почти божествени форми...