АМЕЛИЯ ЛИЧЕВА, "Литературен вестник"

В българската история има събития и травми, които е важно да станат част от литературата, за да имат шанса да бъдат разбрани, осмислени, за да съумее обществото да ги надскочи и да продължи напред. Някои от тези травми са свързани и с премълчаване, с нежелание да се приемат фактите, защото не отговарят на партиотарския патос и желанието за героизиране, което комплексите на една нация подсилват. Още повече че в черно и бяло мислят само идеологиите, не и литературата, а днес повече от всякога се нуждаем от нюанси, от интерпретации, не от кухи и голи лозунги.

Дълго време превратът на 9 септември и Народният съд бяха сред премълчаваните от писателите теми, но благодарение на романи като „Поразените“ на Теодора Димова или „Последният ловец на делфини“ на Захари Карабашлиев по-лесно проумяваме историята на едно общество, което в своя колективен устрем се е поддало на пребоядисване и е позволило ликвидацията на духовния си и интелектуален елит, предавайки властта на неуките и послушните. Темата за спасяването на част от българските евреи и депортирането на друга част, на тези от Беломорска Тракия, последиците от Закона за защита на нацията, са сред темите, които малко периферно се появяват в българските романи, ако изобщо се появяват. За живота на евреите у нас по време на Втората световна война като че ли говорят повече писатели – самата Теодора Димова в „Поразените“, Владимир Зарев, Анжел Вагенщайн, Леа Коен, но за неспасяването на тези от присъединените територии акцентите са редки. Темата е засегната, да кажем, от Невена Митрополитска в романа й „По релсите“.

Но ето че днес, при това в един много сложен контекст, когато избуяват антисемитски страсти, една от най-добрите ни съвременни писателки Теодора Димова поставя във фокуса на новата си книга съдбата на евреите в България, а и в Европа по време на Втората световна война, както и поведението на българския елит от този период. Прави го в един много сложен и многопластов роман, с вглеждане в психологията на отделните персонажи, което е нейна запазена марка. Гледните точки се сменят, чуваме гласовете на евреите и българите от онзи период, на овластените и на онези, които по израза на Джорджо Агамбен са третирани като „оголен живот“, чуваме и този на идеологията от времето след преврата… Не знам дали има друг български писател в момента, който до такава степен да умее да улавя душевните терзания на човека и да разсича по този безпощаден начин мислите на човешкото същество в криза, в невинност или вина, както го може това Димова.

„Всичко, което се случва“ е роман за паметта, който стъпва на исторически факти и свидетелства, който използва реални личности за прототипи, но който е и чиста фикция, от което идва голямата му сила. Защото събира в себе си фикционални разкази за и на хора, ползвайки жанра на интервюто, писмата и изповедта, придавайки по този начин този психологически заряд, за който говоря, както и усещането за автентичност, споделяне, съкровеност. Паметта тук не е свързана обаче просто с миналото, с историческия разказ, който като общество не сме реконструирали докрай, но и с личната памет, която е ту силна, ту слаба, която е емоционална и там, където се е сбълскала с трагичното, се е предала. За тази памет няма език, има по-скоро мълчания.

В този контекст една от най-смелите изповеди е на Емил Дешев, зад чийто образ прозира личността на Димитър Пешев. Защото този образ събира в едно както вината и усещането за прегрешение, защото не е осъзнал какви ще са последиците от подкрепата на Закона за защита на нацията, така и силата от достойната постъпка от противопоставянето на депортирането на българските евреи и активирането на обществото, за да бъдат опазени тези, за които това е възможно. И най-сетне капитулацията при сблъсъка с новото общество и новата власт, които го правят човек напълно излишен, който е убеден, че спомените и историята му нямат и няма да имат значение за никого. Нюансите, дълбаенето в съзнанието, мислите, от които няма спасение, правят този персонаж, а през него и българската история от описвания период трагични в оня изчистен смисъл, в който ги познават само Античността и Шекспир. Защото носят заряда на предопределеността.

Самото заглавие на романа „Всичко, което се случва“ е ключ именно към тази съдбовност, която пронизва живота на героите, а и на обществото. Защото загатва за обреченост, примирение, защото през образа на Емил показва и човек, който – знаейки, че веднъж е постъпил грешно и тази грешка е имала последици, заживява с идеята, че наказанието, което го сполетява, е правилно. И не обвинява, а просто приема. Но точно както и в античната трагедия – най-вдъхновяващите персонажи са тези, които въстават срещу предопределеността. И романът на Теодора Димова откроява проявите на  протест и бунт, на съпротива срещу безумието, на състрадание и съпричастност, независимо от цената, която може да се плати. Изобщо откроява онази човешка сила, която се възправя срещу предначертаното, защото застава на страната на доброто, любовта, човечността.

Теодора Димова, „Всичко, което се случва“, изд. „Сиела“, С., 2026