Яна Стоянова е родена в София. Завършила е руско училище и руска филология в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Работила е като журналист, преводач, офис организатор, понастоящем "отбива трудовия си стаж" в НЕК. Пише разкази. Автор е на блога "За жените от живота". Предстои да излезе от печат първата й книга "Качамак за душата" на издателство "Арт Етърнал".
-------
Какво работите? Има ли връзка са литературата?
- Аз съм филолог – това винаги има връзка с литературата. По професия съм преводач с руски език. В момента работя в Националната електрическа компания.
Писането бягство ли е за Вас от действителността, или предпочитате да я пречупвате през ироничния си поглед?
- Не бягам от действителността – много здраво стъпвам по земята. И, дори да прозвучи налудничаво, харесвам си живота, а действителността по рождение си я пречупвам през чувството за хумор. Така съм устроена. Някъде дълбоко в съзнанието ми нещо винаги дава накъсо и хващам смешното там, където другите не го виждат. Опитвам се да го покажа на читателите. Смехът е миг щастие, парченце надежда и лек за душата.
Защо избрахте жанра на късия разказ? Казват, че е най-трудният?
- Защото ме мързи да „разтягам локуми“, защото през деня съм затънала до гуша в битови, домашни, работни и роднински задачи и нямам време, защото обожавам Чудомир, Удхаус и Тери Пратчет и, защото открих, че ми се отдава. Написването на един разказ ми отнема не повече от 20 минути, до половин час. По-важно е да хвана момента – удари ли ме вдъхновението, работата е опечена. Снежинките от вдъхновение наоколо могат да се превърнат в истинско „творческо възпаление“ понякога. Ако в годините на моята младост имаше професия „медиатор“, сигурно щях да стана такава – все си завирам пръстите там, където нещо скърца и се опитвам да сдобрявам хората. А най-обичам да организирам чуждото свободно време. Писането е един добър начин да ги оставя на мира (шегувам се).
В блога си и в разказите си, които прочетохме от първата Ви книга, темите са от всекидневието, "непосилната лекота на битието". Как успявате да избегнете баналното?
- Никак. Вие успявате ли? Битието е част от живота – непосилно, банално и винаги объркано. Аз само се старая да го облекча. Да го разнообразя за себе си и околните. Харесва ми да разсмивам - ако предизвикам поне една усмивка, значи съм си свършила работата.
Кажете ни какъв е вкусът Ви в изкуството - какво харесвате, любими автори, жанрове?
- Лелее, тук няма да ми стигне една страница! Харесвам различни и често противоположни едно на друго неща. Рискувам да стана досадна. Някои от любимите си автори споменах преди малко, обичам детективи, фентъзи, а за смислена фантастика (такава, в която не се леят кървища и демонски лиги на кило) просто душа давам! Миналата година „Първи контакт“ ми легна и чисто професионално на душата – сценаристите изтънко са познавали работата на преводача. Казах ли ви, че си обичам професията? Харесвам класическа музика и Горан Брегович, R&B и „Контрол“ (да ме прости Господ!). А също Астрид Линдгрен, Ю Несбьо, Реймънд Чандлър, Агата Кристи... стига толкова, че ще кажа някоя глупост.
Имате ли деца? Как се справяте със синдрома на дисплеите? Изгубени ли са днешните деца като читатели на книгите?
- Имам две прекрасни мамини звездици. Тази година ще навършат съответно 14 и 11 години. Залепени са за дисплеите. Не го намирам за страшно - те живеят в среда, която нашето поколение им е създала, с какво право ги виним, че детството им минава в интернет? Моята задача като родител е да ги науча да плуват в това море от информация, за не се удавят. Да умеят да отсяват зърното от плявата. Знаете ли защо нашето детство е минало в игри навън? Много просто – тогава нямаше интернет, нямаше социални мрежи, а компютрите бяха нещо извънземно. Ние дадохме тези придобивки на децата си, а сега ревем с пълно гърло колко е лошо. Защо? Интернет е велика сила, вие, аз, всички ние работим в това пространство, защо тогава да корим децата си, че вършат същото? Важно е да ги научим да се пазят и да внимават къде стъпват. С останалото те сами ще се справят. И да, днешните деца четат, просто не по начина, по който ние четем. Те поглъщат тонове информация, поднесена наготово, „сдъвкана“ и преработена от самите нас – не го забравяйте! След като се издават книги, значи за тях има и читатели, нали?
Какво мислите за живота в България?
- С риск да ме линчуват една трета от читателите ще кажа това, което действително мисля. Животът е такъв, какъвто си го направиш! Независимо дали живееш в България, САЩ или в Мозамбик. Ама нещо не ти харесва? Промени го, нагласи го така, че да ти пасва. Не понасям мрънкането на хора, които чакат наготово от държавата и отиват в чужбина с надеждата чуждата държава да им се подложи. Безплатен обяд няма. И никъде, нито една държава не е длъжна на никого. Аз лично съм си устроила живота в България така, че да ми е приятно. Да, и тук може да се живее добре – вярвайте ми. Въпрос на личен избор. Всеки камък си тежи на мястото – аз своето съм го намерила.
Смятате ли, че гласът на хората на изкуството се чува достатъчно силно? Влияят ли те на общественото мнение?
- Гласът на хората на изкуството е от огромно значение за всяко цивилизовано общество. Една дума, казана в точния момент, може да преобърне хода на историята. А в каква посока – зависи от нас. Колкото до силата на този глас – за да бъде чут, трябва да е добре организиран и най-вече силен, много силен!
