АВТОРА

Яна Стоянова е родена в София. Завършила е руско училище и руска филология в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Работила е като журналист, преводач, офис организатор, в НЕК. Пише разкази. Предстои да излезе от печат първата й книга "Качамак за душата", от която ви предлагаме три разказа:

ОТКЪС

Истината за риболова

Всеки нормален любител на риболова знае, че истинската му цел не е да се хване риба. А почивката. Повечето даже не ядат риба. Риболовецът с часове ще ви разказва небивалици за природата, водата, за това как веднага пуска рибата обратно, защото не може да гледа как страда, за чистия въздух и пълната тишина, която му възстановява силите и прогонва стреса. Да бе! Я ми виж окото! Съпругите на рибарите са абсолютно наясно с алкохолно-мъжкарската тишина, насред която си почиват благоверните им, докато пекат пържоли на брега. Ти след три водки, две пържоли и леген салата ще се изпълниш с такава жал към рибата, че няма да помислиш и за въдица, а ще си оставиш животинката да си плува на воля. Именно такава компания беше пристигнала на брега на яз. „Пясъчник“ това лято, за да бори стреса от работно и семейно естество. Половинките им отдавна бяха разбрали, че по-добре да им се вържат на рибарските измислици, отколкото да си търсят забавление сред чужди жени. Риба вкъщи не носеха, разбира се, но така на жените не им се налагаше да чистят черволяци, люспи, перки и семейните свади се свеждаха до нула. Ядрото на компанията се състоеше от петима „майстори на риболовния спорт“, чиито въдици от години не бяха сглобявани. Собственикът на близкия живарник им беше близък приятел и винаги им даваше риба повече от достатъчно. Ако не ги мързеше да я изчистят, си я печаха на място, а ако свинската мръвка надделяваше като количество, рибата се радваше на радушен прием от роднини и приятели. Сред мъжки шеги и закачки палатките бяха опънати на брега на язовира още в петък надвечер, а усещането за безвремие, което напълно изтрива различията във всякакъв социален статус между човеците, трепкаше в очите им с младежки пламък. Никой от тях вече не помнеше четиридесет и малко годишната си възраст. Слънцето оглеждаше огненочервения си лик в огледалото на водата и простираше последните си лъчи към земята, протягайки се сънливо, готово за заслужена почивка.

– Бахти красотата! – съвсем по нашенски се разтопи душата на Илийката, най-младия от компанията. 

– Извадих барбекюто, къде си дянал въглищата? – прекъсна романтиката Гочето, чийто стомах подсказваше времето за вечеря и вече не му беше до природни красоти.

– Айде на пържолите, молим! – изрева Насо Барбата и изтича напред с хладилната чанта, в която се гушкаха цяла камара табиетлийската нарязани, начукани, посолени и овкусени месца. – Да живей риболовът!

– Димчо, дай шишето! Ти колко взе, бе?

– Колкото трябва! – озъби се Димчо, на чиито мощни плещи бе легнала огромната отговорност на виночерпец на компанията. По-точно на „водкочерпец“ и „ракиечерпец“. 

– Мама му стара, няма ли кой да налее по едно, бе? – ревна Капитанът на отбора Цецо и с решителна крачка се приближи с цял стек пластмасови чашки, тъй като наздравиците със стъклени такива биха смутили нощния покой на рибата. Петимата рибари се разположиха край походното барбекю и докато чакаха огъня да се превърне в жар, едно шише „преброи“ компанията няколко пъти. Очите на мъжете святкаха в тъмното, отразявайки мънички пламъчета, душите им се отпуснаха, а телата им дори не реагираха на кръвожадните набези на комарите. Жадно вдишваха вечерния въздух, ноздрите им експлоадираха от ароматите на вода, тиня, пръст, дим и печено месо. Говореха притихнали всеки за своето си, познаваха се от години и недомлъвките помежду им не се нуждаеха от излишен коментар. Постепенно погълнатият алкохол си каза думата и нашите герои се оттеглиха в палатките (или припълзяха, според поносимостта, а Барбата направо си го влачеха). Всичко притихна, чуваха се само кряканията на жабите, недоволни от свирнята на щурците и здравото хъркане на компанията. Някъде след полунощ Илийката се събуди от кошмар, в който крадци му източваха бензина от джипа „Опел Фронтера“. С размътено от съня и алкохола съзнание, Илийката решително се повлече към джипа да превключи колата от бензин на газ, твърдо убеден, че така ще ги заблуди. Дълго рови из бездънните джобове на якето, докато открие ключа, защото след третия ритник по колата някак разбра, че вратата сама няма да се отвори. После дълго цели стартера, запали двигателя, пръстите му напипаха копчето за превключване и колата плавно се понесе напред. Към водата. Ръчната спирачка не беше вдигната, а Илийката дори не разбра как попадна в ледената прегръдка на язовира. Отрезня наполовина за части от секундата и се заоглежда диво откъде да се измъкне. После разказваше, че няма спомен как е изплувал, но когато се опомнил, стоял на тавана на колата, до кръста във вода и посинял от студ.

– Помооощ! – изтръгна се като гръм от гърлото му. Зъбите му тракаха, краката не го държаха, а ужасът от водата го сковаваше напълно.

– Плувай към брега! – крещяха приятелите му и се суетяха наоколо как да го измъкнат.

– Плувай ти! – озъби се пишман шофьорът. – На мен ми е студено! И като се прегърна с две ръце в жалък опит да се стопли, продължи с тирадата:

– Помощ, беееее! Някой да ми помогне!

В този миг нещо тъмно пльосна наблизо. „Крокодил!“ – ужаси се Илийката, но след секунда се сети, че по нашите краища крокодили не се въдят, и след подробен оглед на тъмното нещо разбра, че това е очакваната помощ. Нечия досетлива ръка беше хвърлила надуваем дюшек, завързан с дълго въже, за което да го изтеглят. Докато го издърпат, на брега вече бяха пристигнали полиция, пожарна и Бърза помощ. Наясно с риболовните изпълнения и сърдит, че са го измъкнали от леглото по никое време, полицаят строго се обърна към нашия пътешественик:

– Дай документите на колата!

– В жабката са – изрепчи му се той, – сам си ги вземи.

Разпитът по произшествието продължи нататък доста мъчително, предвид неясните спомени на пострадалия, обвити в гъста алкохолна мъгла. В това време Цецо, като истински капитан на „отбора“, реши, че трябва да извадят от водата потъналия джип, и попита пожарникарите имат ли дълга стълба.

– За какво ти е?

– Ми да стигна до колата с нея – уверено им заяви Цецо. Разбрали, че нямат повече работа тук, пожарникарите махнаха с ръка и потеглиха обратно. На сутринта, вече напълно трезви, нашите герои решиха да вадят колата. Насо Барбата носеше водолазен костюм, с който веднага се гмурна, и компетентно заяви, колата е обърната по таван и е с колелата нагоре.

– Ти какво си гледал, бе? – сряза го Гочето. – Нали Илийката стоеше върху тавана на колата?

– Долу има и други коли – измърмори гмуркача, –тинята се вдига, във водата почти не се вижда.

Докато се препираха, към тях притича Цецо с новината, че наблизо имало трактор, с който срещу 50 лева ще измънкат „подводницата“. Човекът му обяснил, че „подводничарството“ в района е силно разпространено и с ваденето им си докарвал отгоре по някой лев. Докато обясняваше, Цецо се съблече, взе въжето за теглене и скочи да го закачи за теглича на колата. „Истински капитан – действа бързо и решително“ – усмихна се наум стоящият наблизо Димчо и голата му глава лъсна доволно, огряна от сутрешното слънце. До обяд „подводницата клас Фронтера“ беше успешно изтеглена на брега, качена от верни приятели на платформа и закарана към автосервиза на шестия рибар – Йовко, който този път не беше успял да се включи в приключението. Но пък на него се падна честта да възстанови първоначалния вид на возилото, което пристигна накичено с водорасли и украсено с пясъчно-кални сюрреалистични картини, като за изложба на съвременно изкуство. Истински пърформанс! 

Три месеца и отгоре стоя то „в бокса“, докато възвърне първоначалния си блясък. За тези три месеца компанията лови риба още два пъти, но този път без приключения, защото за „риболов“ избраха диво място навътре в Балкана – по-далеко от всякакви водоеми. Илийката се оправи много бързо, а за спомен от преживяното му излезе прякор „капитан на подводница клас Фронтера“.

– Следващия път сам ще си я вадиш – смееше

се Цецо. – Аз книжка за подводница нямам. Тъп подводничар такъв! – А очите му грееха весело.

П.П. С изключение на лиричните отклонения и някои промени в имената на героите, тази история си е съвсем, ама съвсем истинска. Може да съм объркала някой и друг технически термин, но съм жена и ми е простено. Някои от рибарите познавам лично, посвещавам им този разказ и от сърце им казвам „Бъдете здрави!“.

Шопска салата по Берлински

В старанието си да привлекат повече клиенти, някои ресторантьори превръщат оригиналното в оригиналничене, а това понякога постига обратния ефект. Наскоро решихме с една приятелка да седнем "по женски" в лъскаво заведение в центъра на града. Предвкусвайки насладата от сладката приказка, гарнирана с някоя и друга вкуснотийка, отворих менюто, за да избера с какво да "съгреша". Дебели корици, снимки на ястия, чието описание на моменти обърква драгия посетител повече от вида им. Към нас се приближи кръшен младеж от съвременния среден пол и със заучени фрази започна да ни предлага ръчно приготвени салатки с креативен дресинг. Досмеша ме и много сериозно, гледайки над очилата, го попитах:

- Вие нас ли визирате? Това го обърка за момент, явно думата му се стори далечно позната, но бързо се окопити и си продължи с рецитацията за напитките - топли, студени, не знам откъде внесени, на което не издържах и поръчах бутилка червено вино, реколта 1928 г., лично на управителя на гръб донесено от Португалия. И топло предястие от немски картофи, на ръка събирани от доволни служители, приготвени без "поръски", "посипки", "хрупкави запечки". Среднополовото явно изобщо не загря какво му причиняваме, защото старателно си записваше глупостите ни, а влизайки в тон, приятелката ми поръча "шопска салата по Берлински". Обясни, че тъкмо идва от Германия, където това е хит. Снимките на ястията в менюто бяха адски гурме представени - разбирай: в чиния с размерите на тава е пльоснато нещо с размера на камилска плюнка, накъсано, начупено, полято със зеленикава гадост (съдържащо осемнайсет вида горско-градински подправки), със задължително забучено парче незнайно нещо отгоре. 

Десетина минути след като дадохме поръчката си, към масата ни доприпка анорексично девойче с леко раздразнен вид и ни се представи като "салонен управител". Попита ни защо се подиграваме? 

- Ами вие първи почнахте - не издържах аз. - Вие поглеждали ли сте си менюто? - Опитах се да обясня, че вероятно ястията, които предлагат, са невероятно вкусни, но са отблъскващо предложени и че ние искаме да се отпуснем и да се насладим на вкусната храна, а не да играем на "познай какво има в чинията". И че предлагането на "топящо се в устата суши", наречено "харакири", е най-малкото странно за средноинтелигентния човек. Защото не корелира правилно с визията му за креативен пърформанс на слоу фууда... Девойчето управител се спаружи като увяхнало мушкато пред завързаното ми на фльонга недоволство и се почуди какво да отговори. Не можа. Явно не й достигаше смелост да се опълчи на две разбеснели се тетки. Или пък думи от чужбинския речник...

На това място си тръгнах, инак щеше да ме избие на простотия и да си поръчам "пържени картофи с гарнитура" и "зуп с тръбичка" (последните са подслушани истински поръчки, а зуп-ът се оказа 7-up). Толкоз за днес. Приятен ден на всички и умната със заведенията.

Дрипава история

Дрипаво ми е. И настроението, и тъмните есенни облаци, накъсани като мръсна пачавра, влачена от порой, заплашваща да захлупи града. А той спи сутрешен тежък сън, само няколко прозореца светят в блока отсреща. И моят. Облегнала съм се на перваза с първата чаша кафе и не мисля за нищо. Просто наблюдавам, а умът ми не премила информацията, само я регистрира. Наоколо е тъмно, уличните лампи светят с невидима светлина – жълти свещици без отблясък. Крушките светят, но не осветяват. Приличат ми на дупки в тъмното. Русата от втория етаж в блока отсреща никога не пуска пердетата. Обича да я гледат как се съблича, дълго се върти пред огледалото, реши се, избира дрехи, оправя си леглото и се прави, че не забелязва как половината мъже от нашия блок я поглъщат жадно с очи. Ей така, за идеята. Научили са графика ѝ, а тя го спазва стриктно и се грижи редовно да си правят гимнастика на погледа. Млада е, стройна, омъжена. Съпругът ѝ се прави, че не забелязва вдигнатите пердета. Когато се любят, тя пищи, сякаш я колят, чува се чак у нас. Това действа като аларма на зяпачите, които заемат позиция за поредното пийпшоу. Светна и лампата в кухнята на петия етаж. Не знам имената на съседите. Там живее двойка на средна възраст. Мъжът всяка сутрин отваря прозореца по потник, почесва се по корема и пали цигара тайно от жена си. Никога не успява да се скрие. Ето и сега се промъква зад него, тихо спорят, тя ръкомаха недоволно и приготвя кафе. Пеньоарът ѝ е стар, захабен, с неописуем цвят. И двамата са захабени и обезцветени от живота. Не си викат, всеки си мърмори в неговия ъгъл, но накрая винаги се прегръщат. Той е възпълен, със смешно шкембе и плешив, тя е пухкава и дребничка. Прегърнати приличат на слепени сладки. Като онези „прасковки“, с шипков мармалад по средата, от детството ми. Целува я нежно по главата и спорът е прекратен. Всяка сутрин едно и също, почти като ритуал. На лицето ми неусетно цъфва усмивка. Като светла дупка в тъмното утро. Ха, и бай Методи се размърда. Него го познавам, защото обича да бъбри с всеки срещнат. Як, стегнат, не можеш да му дадеш седемдесет и трите му години. Ще направи комплимент, ще ти разкаже някоя клюка, ще завърши с неизменен виц и ще отпраши нанякъде по свои си работи. Стар ерген е, никога не се оплаква. Само през прозореца го виждам как трудно става от дивана, влачи крака из кухнята, върти се, сякаш се опитва да си спомни къде е сложил това или онова. Като че търси отминалите дни, скрити в някой шкаф. Накрая по устните само разбирам, че тегли една на живота и пуска телевизора. И той като мен нощем много не спи. Понякога си махаме през прозореца: „Здравей, колега!“. И аз като него си крия мъката под жизнерадост на маска. Душата ми е цялата на дупки от житейски шрапнели. Кърпя ги с шарени конци – по един цвят за всеки удар, за всеки спомен. Трудно се кърпи душа. Тъкмо съединиш крайчетата на някоя пролука, и те тресне заблуден рикошет. Има и преки попадения – прокъсват те отвътре, разпръскват остри парчета, разпарят зашитото, докато онемееш от болка. Като мине време, и аз като бай Методи почвам да се въртя из кухнята, докато се сетя къде съм сложи ла иглата и конците за кърпене на душа. Изправям се, тегля една на живота, вдявам конеца от третия път и почвам. Настроението ми е дрипаво, но душата ми трябва да е цяла. Инак какъв е смисълът да живея? На какво ще науча децата си? Душата трябва да е като килим, като пътека, която да проснеш, за да вървиш по нея, без да се спъваш в стари спомени, да не падаш в ями от болка, които да погълнат мечтите и да притъпят разума. Ако я закърпиш здраво, тя ще бъде трамплин, на който да скочиш и да полетиш. Луната избледнява. Тегли дрипавата си завивка от облаци и се завива с нея да се стопли. Уморена е, работното й време свърши, ред е на слънцето да се захваща с нас. То търкулва деня, плисва зората и чука по прозорците с невидими пръсти. Градският мравуняк полека се събужда.

Яна Стоянова, "Качамак за душата", "Арт Етърнал", 2019