„Аз съм само
едно петно от кръв,
което говори.”
Никита Станеску (1933-1983)
Имах щастието да познавам Никита Станеску (1933-1983) и бих споделил пред българските му читатели, че беше астрален поет и човек, живеещ в свой, особен свят. В аурата му имаше нещо неземно, което привличаше и удивляваше всеки, който поне веднъж се докоснеше до него. Невероятен, изумителен талант, безкрайно добро, открито щедро сърце! Домът му в Букурещ беше своебразен клуб, отворен денонощно за поети, музиканти, художници и почитатели.
Поет- философ с огромна култура, с изострена чувствителност, с по детски наивна и ранима душа и модерна мисъл и рефлективен – това, бих казал, бяха полюсите на напрегнатото магнитно поле, в което се раждаха тези стихове. Беше истински визионер, мечтател. Образният му език изглежда непредсказуемо причудлив и на човек му трябва малко време, за да достигне до глъбините на мисълта му, на светоусещането му, на големите му прозрения.
И ако за лирическото стихотворение по принцип е характерна „локалността” (на чувствата, наблюденията, мислите, образите), то при Никита дори поетическата миниатюра е „глобална” – подобно на капка вода, тя отразява в себе си и Небето, и Слънцето. Тези удивителни стихове, определено бих казал, са нещо повече от повече от поезия...
Огнян Стамболиев, носител на академичната награда „Никита Станеску“ (1997 и 2014).
ПОЕЗИЯ
Поезията е плачещо око.
Тя е плачещо рамо,
очи на плачещо рамо.
Тя е плачещи ръце,
очи на плачещи ръце.
Тя е плачещи нозе,
очи на плачещи нозе.
Приятели мои,
поезията съвсем не е сълза,
тя е ридание,
плач на още неизмислени очи,
сълзи на очи,
които трябва да се родят красиви,
сълзи на очи,
които трябва се родят щастливи.
В МОРЕТО НА ПЛАЗМАТА
В морето на плазмата
се мята птица.
Отделена от въздуха,
в друго състояние,
в друго положение
и друга светлина –
тя трябва да е съвсем друга.
Изчезнало е теглото й,
изчезнали са скоростта,
топлотата й...
Мята се птицата,
мята се в морето на плазмата,
иска да съхрани същността си,
да запази очертанията на крилете си.
А може би това никога
няма да стане,
да, никога!
Може би птицата
ще остане завинаги в плазмата,
може би и моят поизморен
от мислене мозък,
ще бъде вечно населен
от това фантастично видение.
СЪРЦЕ
Сърцето ми тупти.
Аз зная, че тупти
и искам да тупти.
Тупти ли всичко чувам
и вече не желая да тупти.
И всеки път е като първия,
като последния.
Сърцето ми безцветно е.
Безцветно е сърцето
и на камъка. Това сърце,
което никой никога
до днес не е видял.
/ Не вярвайте, ако ви кажат, че го знаят!/
Сърцето ми тупти.
Аз зная, че тупти
и искам да тупти.
И слушам го,
догдето всичко ми омръзне.
И аз,
и моят слух
сме късчета от неразсечен
камък.
ДЕМОНЪТ МИ КАЗА
- Пламъкът е наблизо – каза моят Демон, -
виж, идва вече, ще се стопят и камъните,
и черните сърни ще паднат
в бездните на планините,
реките ще изсмучат моретата,
раците ще изпият изворите,
а изворите ще погълнат жаждата.
И ти ще видиш – добави той, -
с очите си ще видиш
как ще изсъхнат рибите,
ще изгният китовете,
ще се изпарят медузите -
защото пламъкът е близо
и огънят настъпва.
Ти чуваш ли какво ти казвам?
- Да, чувам, но какво да сторя,
не мога нищо, нямам сила...
- Тогава разменяй се за думите –
ме посъветва Демонът.
- И бързай – времето не чака!
За думите очите си смени,
носа си, устните,
половия орган
и стъпалата подтичващи,
косите посивели,
приведения гръб –
всичко за думите смени!
- И бързай – времето на чека!
- А ти не знаеш ли – попитах, -
че даже думите горят,
че гният и глаголите, и предлозите,
че словото не се овеществява,
че е безплътно!
Аз чувствата си оковах със бронз,
но слънцето го разтопи.
А името си дадох
на едно дете,
но то разби се
във врабчетата и вятърът го духна
надалече.
- Да, знам това отдавна –
отвърна Демонът, -
но направи сега
каквото казвам!
ПОЕТЪТ И ЛЮБОВТА
Станал си чувствителен и уязвим
и странна мисъл те измъчва,
но горд си – мяташ я като сокол за лов
на рамо и със нея тръгваш.
А погледът ти все прониква
през тежки зидове и катинари
и спира върху каменно лице
със вежди сключени и строги.
Ти битки и сражения сънуваш нощем,
дуели и отвличания виждаш,
а Времето отмерва безспирно часовете
с минути все по-редки и по-бавни.
Годините минават постепенно,
а ти сокола ловен още носиш
и само миговете в него следват пътя си –
те бият все по-силно,
все по-бързи стават.
ИЗКУСТВОТО ДА ОБИЧАШ
Искам да бъда аз.
Той иска да бъде дърво.
Дървото иска да бъде куче.
Кучето иска да бъде птица.
Птицата иска да бъде камък.
Камъкът иска да бъде риба.
Рибата иска да бъде облак.
Облакът иска да бъде поле.
Полето иска да бъде кон.
Конят иска да бъде трева.
Искам да бъда трева.
ИМЕ
На моя български преводач
Огнян Стамболиев
Завърнах се от война –
война с никого.
Донесох трофей –
стадо думи.
Да назова с тях моите стари места,
родни и още неназовани.
И тебе, приятелю, не забравих.
Донесох ти трофей –
от войната с никого.
Ново име за теб.
Бързо ми напиши,
ако от твоята война си донесъл
някое ново име за мен –
да се назова с него и аз.
Амин!
Букурещ, юли 1983
