Днес ви предлагаме да си припомним просветителя, сатирик, бунтар, блестящ ироник и поет Стоян Михайловски (1856-1927). Поводът е - 131 години от написването на „Върви, народе възродени”, който този буден мъж ни завеща, за да се пее, докато има българи по земята.
По ирония на съдбата в училище вече почти не става дума за възрожденеца Михайловски, освен ако някоя негова басня или епиграма случайно още не е изхвърлена от учебната програма: „Орел и охлюв”, „Бухал и светулка”, „Секира и търнокоп”. Наречен от критиката „божествен размирник”, роденият в Елена автор написва десетки творби – проза, публицистика, поезия. Той е яростен критик на нравите в освободена България. „Сцени от парламентарния живот”, „Книга за българския народ”, „Книга за оскърбените и онеправданите”, „От развала към провала”, „Позив към българския народ и българската интелигенция”, „От турски по-лошо” говорят достатъчно само със заглавията си. Самият той народен представител, дръзва да се опълчи на самия монарх Фердинанд, като връща обратно поканите му за дворцовите балове с резолюция „Не щъ!”.
Демократичната си душа Михайловски формира във възрожденска Елена, а след това във френския лицей в Цариград и правния факултет в Екс-ан-Прованс. Този мъдрец на новата българска литература някак изпада от пантеона й, вероятно защото гледа на света през очилата на моралиста и философа, а високият му стил не е за масата. Епиграмите му обаче са посветени точно на нея. Политическият елит се гърчи пред словото му, острото му перо не подминава никого.
През 1892 г. Михайловски започва да преподава френски език в Юридическия факултет на Висшето училище в София, а през 1895 г. е преместен в Историко-филологическия факултет. Тогава сатирата му се насочва към учените и професорите, влагайки голяма доза автоирония.
Основната добродетел, която моралистът Михайловски проповядва, е почтеност. Битовизмите и политическите страсти са „изяли” възрожденските идеали ни казва и той, както и Иван Вазов. Необективната преса, алчният елит, ниският морал – докато е жив писателят не спира да праща стрели по недъзите на обществото. Какво ли би ни казал днес?
Ето нещо вечно и простичко за разбиране:
Орел и охлюв
На върха на една липа
сред Стара планина
орелът съгледал гадинка нищожна,
гърбата,
рогата,
по-мръсна от змията,
от дявола по-грозна!...
- Какво ли е туй нещо тука? -
извикал Царят на въздуха. -
А, виждам, охлюв!... Игралото
на естеството,
животец във една черупка,
подвижна кратунка,
гневът или смехът на Божеството...
Кажи ми, жалко то творенье,
как се покачи тъй високо?
- С пълзенье! -
извика
рогатата гадинка.
