В Германия е починал журналистът Юрген Рот, съобщиха негови близки, цитирани от dir.bg. От една година той e водил тежка битка с рака.
Рот бе сред водещите разследващи журналисти в Германия - анализатор на организираната престъпност и мафиотските структури в страните от Централна и Източна Европа. В България той е популярен с книгата „Новите български демони“, написана след пътувания в страната ни, на основата на лични контакти и проучвани източници. Автор е и на бестселърите „Червените босове“, „Мрежите на терора“, „Олигархът“, „Гангстерите от Изтока“, „Кланът Германия“ и др.
"България е превзета от „Дяволски кръг“ - парите искат власт, а политиците — повече пари, за да имат повече власт", написа Рот преди време. Той спечели дело за клевета, заведено срещу него от бившия вътрешен министър Румен Петков.
Ето какво написа за него журналистът Драгомир Иванов:
С Юрген Рот съдбата ме срещна през 2004 г. и ме дари с невероятния късмет да общувам с него интензивно години наред, че и да попадна в какви ли не ситуации покрай неговите писания. В крайна сметка остават само приятните спомени, примесени с неутешимата тъга по загубата на един човек с голямо състрадателно сърце – нещо рядко срещано при журналисти и публицисти.
Свърза ни тогава Александър Андреев от българската редакция на „Дойче веле“ - помня, че ми даде домашния му телефон и направих интервю за "Дневник" от дистанция, за Литвиненко, руската мафия и връзките с Путин. Сетне се виждахме многократно – и в Германия, и в България – ходил съм му на гости във Франкфурт, помагах му при разследвания и други подобни. Той пафкаше здраво с лулата, очилата му висяха все на носа и гледаше събеседника с една особена, колкото скептична (както ми се струваше по онова време), толкова и предразполагаща усмивка.
Имаше навика и куража да се навира право в устата на лъва, навик и кураж още от документалните филми, пътуванията из Близкия изток през 70-те и заниманията с бандити и мафиоти през 80-те. Хич не се боеше да търси директна връзка и към най-страховития и могъщ престъпник, стига да го заинтригува и да види, че от тази история може да излезе хубава книта. Да, издържаше се от книги, не му плащаха нито служби, нито олигарси или някакви кукловоди, каквито българската (и не само) публика веднага привижда зад всеки, осмелил се да рови из кирливите ризи. Затова и твореше така упорито, кажи-речи всяка години пускаше по един бестселър. И докато в ранната си кариера повече се е вълнувал от класическите криминални сюжети, наркотрафика, търговията с хора, чуждите престъпни синдикати в Германия (наред със съдбата на кюрдите – любимите му борци), то в последните години разчепкваше политическите машинации и висшата корупция. Посвети се на преплетеностите между политика, бизнес, медии и тъмен свят. Гневеше се на продажната управленска класа и хич не пестеше словесните куршуми особено срещу безскрупулните властимащи в родината си. Само от 2006-а насам публикува десетина книги („Кланът Германия“, „Страната на мафията Германия“, „Гангстерската икономика“ и т.н.), които подробно описват мрежите, схемите и методите, с които лустросаният елит в Берлин подкопава устоите на федералната република.
Затова и съвсем несъстоятелни са обвиненията на тукашни ченгета, подплатени с онова вечно българско мрънкане „Ама защо не се занимавате с Вашата си страна, ами сте дошли да ни давате акъл?“. Смешно е да се твърди, че Рот си нямал друга работа, освен да става и ляга ката ден с делата на нашенските серсеми.
Някогашен симпатизант на социалдемократите, Юрген бързо се разочарова от тях. Особено след идването на власт на шрьодеровци и други сходни „червени босове“, цинично заработващи тлъсти суми в ортаклък с мафиоти, автократи, диктатори от близо и далеч. Но макар и без илюзии, у него до последно се запази един неуморен рефлекс към търсене на справедливост. И състрадание към онеправданите, преследваните, нуждаещите се, сиромасите. В последните години дълбоко съпреживяваше събитията около мигрантите.
Около българските му дела мога да разказвам с часове. Когато се захвана с България (беше узнал от тамошни полицаи за нарастващата мощ на ТИМ и притесненията на Запад около тази съмнителна структура с неясен генезис), цялата работа ми се струваше доста рискована. Било е 2006 или 2007 г., не мога да се сетя с точност, но един ден пристигна и право хукна в Шумен, където беше получил по мейл интересни подробности от местен „бизнесмен“. Един не по-малък бабаит от варненските, който обещал да му разкаже – и съотв. покаже нагледно – измеренията на империята на трибуквието. Онзи го водеше с един мерцедес, имаха известни разправии с тимаджийски охранители във Варна, изобщо екшън.
После седяхме в мецанина на „Радисън“, Юрген имаше срещи с разни известни и не толкоз известни лица, всевъзможни информатори, аз превеждах, пък в един момент се обади Иво Каменов. Юрген ми подаде телефона, беше чудат разговор (запомнил съм само нещо от рода „Ама вие сте българин, нали? Значи трябва да ме разберете и да му обясните“). В хода на разследванията и подготовката на „Новите български демони“ Юрген сетне се срещна с Каменов на летището в Мюнхен, там има един забавен момент. Заедно с Юрген присъстват ще двама „колеги журналисти“ - които всъщност били баварски криминалисти.
През есента на 2008 г., когато излезе „Новите български демони“, в София се разбръмчаха и зажужаха милиоционери от всякакъв калибър. Румен Петков го нарече „безгръбначно мекотело“, зовеше да бъде „удрян през устата“ и тръгна да го съди (естествено, нищо не излезе). От онзи ноември обаче най-силно ме впечатлиха атаките от журналисти – от Тадаръкова, та до Коритаров. Последният се заяде с дребни неточности и грешки в книгата (защо еди-кой си бил написан като зам.-министър, пък всъщност не e; някое-друго сбъркано име и тем подобни), пък след като го уволниха от „Нова“, публично се извини на Рот. Да, Юрген на моменти беше небрежен в някои подробности, бъркаше имена, не винаги достатъчно задълбочено проверяваше някое скандално твърдение от информатор. Това ме ядосваше и се опитвахме – аз и още няколко колеги – да му помагаме, да проверяваме, да го убеждаваме да махне нещо неточно, да отхвърли едно или друго сведение. Едно приемаше, друго не, държеше на своето, и съответно си носеше мъжки отговорността, вкл. и пред съда. Можете да си представите с какъв товар се е нагърбвал – още повече, че му беше трудно не само заради незнанието на езика и непознаването достатъчно дълбоко на контекста, но и предвид факта, че го затрупваха с какви ли не информации. Кой ли не му пишеше, кой ли не го търсеше – със сензационни разкрития, предложения, молби, желания... Досущ арменски поп, все едно никоя служба и институция в родината не работи.
Но все пак Юрген не грешеше в общата картина, схващаше и умело описваше процесите и основните играчи във вакханалията на демоните. И за него беше важно самото разкритие, изваждането на бял свят на машинациите, гещефтите, схемите и обвързаностите. А не толкова разследването до дъно, проследяването до най-затънтените разклонения на престъпните и корупционните мрежи. Нито беше прокурор, нито следовател, и не можеше да искаме от него да свърши работата на полиция, на следствие, на прокуратура. Не биваше и да бъде товарен със свръхочаквания – че едва ли не ще ни изрине кочината, ще ни подреди къщурката. В този смисъл той бе по-скоро „разкриващ журналист“ (Еnthüllungsjournalist).
Това, разбира се, не се харасваше на мнозина. И до днес чувам, че бил агент на БНД, на ЦРУ, на ЩАЗИ и ДС (на всички едновременно, естествено), че му плащали от „Бош“ (както плащали на Брунбауер и Балева) и фондация „Конрад Аденауер“, че бил на издръжка на „олигарха Прокопиев“... Оракулът Кеворкян дори го нарече Юрген Червения (по алюзия с фамилното му име) – отде да знае завалията, че Рот (Roth) няма нищо общо с прилагателното rot (червен). Нямаше как и да е другояче, блатото не търпеше чужденец да хвърля павета, позволяваха се само малки камъчета от родна ръка.
Забележително е как в един момент - вече беше станал популярен в България - действително се превърна в половин институция. През ноември 2010 г. дойде в София за представянето на българския превод на „Гангстерската икономика. Как организираната престъпност ни изкупува“. Борисов и Цветанов надминаха себе си в келнерското изкуство. Дадоха му шофьор и охрана, колата имаше син буркан. За Юрген беше необичайно, но не отказа – все пак помагаше да си върши работа. Срещна се с Алексей Петров в дома му, разговаря и с Цветанов и Борисов. Помня един следобед във фоайето на хотела, нещо като приемен ден. Кой ли не се изниза да се види с него, да му тикне един или друг лист или папка в ръцете – от Тренчев, та до Беновска. Същински омбудсман. Колкото трагично, толкова и смешно.
Но никога не губеше доброто настроение. Винаги можеше да пусне както скептичен коментар, така и уместна шега. Не пред всеки събеседник, разбира се; ползваше се с фин усет. Ама и в най-трагичното откриваше забавен елемент.
Ще липсва много. Почивай в мир, скъпи Юрген.
