БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

Така е озаглавена поредната и да се надявам не последна стихосбирка на без време отишлия си Ивайло Иванов.

Тя представлява интерес основно за познавачите, ерудитите, за запознатите с поезията и есеистиката му.

Но това съвсем не означава, че няма да предизвика любопитството и на неизкушения читател.

Всъщност аз на това се и надявам.

Как ли ще възприеме той цикъла „Брачни песни“, който впечатлява със своята неистова искреност, честност при отразяването и осмислянето на най – интимните човешки преживявания и същевременно подкупва със  евангелската  си  чистота?

Ще се глуми ли на сатирите от „Преглед на печата“?

Ще успее ли да приеме типичното негово надсмиване над себе си, над своите грешки и приумици от „Компютърни легенди и балади“?

Ще има ли сетива за възприемането на не така стандартни, но толкова впечатляващи наблюдения и изводи в „Дихания за живот“?

Ще почувства ли атмосферата от 60-те години на миналия век, така както е претворена индиректно от Ивайло Иванов, който дори още не е бил роден, но на мен  по-стария от него с десетилетие, ми бе безкрайно любопитно да си спомня невинните години с „Джоан Баез завинаги!“

Ще открие ли чара на малките поеми в проза, каквито са неговите есета „Танцуващият облак“ и „Сбогом, Анджелина“?

Прочитайки на един дъх стихосбирката бях обзет от вълна противоречиви чувства и спомени.

Безспорно това е Ивайло Иванов, същият какъвто го познавам от другите му книги, но и различен и по-зрял.

Не случайно това са работи, които той не е бързал да публикува.

Вероятно е усещал , че ще бъдат възприети нееднозначно, че дори имиджът му ще претърпи определена трансформация.

Четейки неговите стихове, разбирам колко е бил искрен, уязвим, деликатен като натура.

Той е копнял за разбиране и подкрепа, знаел е, че е талантлив – но се е нуждаел от съдействие, за да е спокоен, че животът му не е преминал напразно.

Той, който живееше като отшелник в провинциалното си убежище, който не излизаше от малката си, с липса на достатъчно въздух стая, който предпочиташе да приема компютъра си за топлеща го печка - „Компютърът ми работи с дърва“, да съзерцава света около себе си и да го претворява леко, изящно, лъчезарно- присмехулно, с много любов и вдъхновение.

Наистина живееше в и за литературата.

Бе перманентно безпаричен и по Алековски се подиграваше със себе си, когато чакаше майка си – строгата учителка по литература – да  му остави купичка с мляко и да го храни като кученце.

Може би малцина ще ми повярват, но буквално същите думи ми съобщи по скайпа, без да знаяче създава малкия шедьовър „Кучето на Кафка“!...

Като всеки амбициозен и активно пишещ човек и Ивайло Иванов се интересуваше дали съгражданите и потомците ще го четат.

Ако и да бе фин и деликатен, той имаше самочувствието и съзнанието за собствената си значимост.

Страдаше най-вече от това, че живее в провинцията и столичните величия рядко го забелязват, но държеше на мнението на четящите го.

Искаше да остави следа в нашата литература като последовател и продължител на делото на Александър Геров и Валери Петров, желаеше да бъде четен и признат.

Но отново в типично негов  насмешливо – горчив тон смята, че това ще стане в дните преди второто Христово пришествие:

„Тъй както между свойто възкресение

и свойто възнесение Христос

е дал на съгрешилите юдеи

четирсет дни за същото (покаяние – б.м.). Напразно!

Напразно, но за тях, за мене – не!

За мен е пълна ползата, защото

във тез четирсет дни ми е надеждата.“

(„Пророчество за частния ми съд“)

Интересното е, че вече минават пет години от кончината на писателя, а поезията му е все така актуална, излизат нови негови книги, появяват се рецензии за творчеството му.

Дали пък Ивайло Иванов не възкръсва повторно?

Или просто неговият добър дух ни следва , разпръсквайки усмивки, доброта, надежда и обич?

Ивайло Иванов, „Дихания за живот“. Непубликувана поезия., С., 2020, изд. "Литературен форум“ и ИК „Нов Златорог“, библиотека „Възкресения“ под редакцията на Марин Георгиев.