БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

„Което не чувате“ (2019) е особена книга. Тя е едновременно антология, the lest,сборник от най-доброто от циклите „Дантелите на скрежа“ и „Брачни песни“ и същевременно книга – възкресение. С нея при нас се завръща Ивайло Иванов, напуснал ни без време на 30 май 2016 г., ненавършил 44 години… 

Познавам поетичното творчество на Ивайло и декларирам, че с „Което не чувате“, той е представен в най-добрата си светлина, в своята топ форма.

Тази книга събира в себе си целия негов  поетичен свят и микрокосмос , разкривайки  в съкровено- интимен план най-силните черти на  таланта му. Тук липсват сатиричните опуси и обобщения, познати ни от „Песен за бащите на прехода“.

И смятам ,че е за добро. Ивайло е силен най-вече в пейзажната и интимна лирика. Едва след прочитане на сборника разбрах с какъв поет сме общували и какъв талант сме загубили.

Ивайло е нежна и ранима душа, меланхолик, борещ се със своята невроза, но притежава божествена дарба да разкрива емоции и чувства, да осмисля битието с калиграфска чистота,с поглед на учудено дете и с неприкрита тъжна ирония, да копнее за лично и семейно щастие и обществено признание.

Отделните цикли – от „Антология“ до „Нареченски минерални псалми“ се четат като откровение.

Иванов има свой любим сезон – зимата, която е метафора на Възкресението, той умело борави с библейските мотиви и артефакти, вкарвайки ги в нов и причудлив контекст и с всяка своя творба ни кани да го следваме в неговия свят, да пътуваме с изтерзаната му душа, да се възхищаваме на поетичните му инвенции и да разберем, че всъщност е наследник на Николай Марангозов – „Последни повратки на село“, Пенчо Славейков и неговият „Сън за щастие“, предметния свят на Далчев и най-вече на Валери Петров.

Та той е новият Палечко, който ни понася в шеметния вихър на своите мечти и надежди, рисувайки свят колкото красив и желан, толкова и тъжен и непостижим!

Стиховете му се четат леко и с настроение. Те не измъчват, нито искат да се борим с неразгадаеми ребуси. А просто увличат, карайки ни едновременно да съзерцаваме и мечтаем. Те наистина са мехлем на душата!

Не по- малко ценни, интересни, страстно и искрено написани са  и неговите писма, публикувани в приложението „АБВ поща“.

Кореспонденцията му с  Марин Георгиев, го разкриват като безкомпромисно и жертвено откровен по основните и важни проблеми в обществото и културния ни живот.  Не знам дали това издание ще намери своите истински ценители, но се надявам те да не са изчезнали напълно у нас.

Четенето му е радост и вдъхновение и прави чест на М.Георгиев, че го пуска като трето поредно в новата си библиотека “Възкресения“ , след като написва и такъв силен и стойностен мемоар за Ивайло като „Поетът, на когото само Господ можеше да помогне“.

Ивайло Иванов заслужава тази книга и много би се гордял с нея. Надявам се да се търси и хареса от повече читатели, тъй като е майсторски написана.

Изащото българската литература има нужда от нея.

Ивайло Иванов "Което не чувате“, стихове, 2019, изд.“Литературен форум“ и „Нов Златорог“