На днешния 4 август отбелязваме 100 години от написването на текста на военния марш „Велик е нашият войник". Стихотворението е създадено в Охрид през лятото на 1916 г. Тогава в града е разквартирувана част от ХХІІІ пехотен Шипченски полк.
По време на обсадата на Одрин (от октомври 1912 до 26 март 1913 г.) по заповед на полковия командир подполковник Иван Пашинов, полкът поставя духовата музика пред атакуващите роти и под звуците на народния химн „Шуми Марица" щурмува смятания за непревземаем форт Айваз Баба. Един от младите офицери, подпоручик Константин Георгиев, роден в Казанлък, писател, поет и бивш народен учител, по време на дежурство на позициите по склоновете на Галичица пише кратко стихотворение от четири куплета, в което описва бойния път на полка, без да знае, че е написал безсмъртните стихове на най-истинската българска войнишка песен.
По текста на стихотворението войникът Михаил Шекерджиев от Габрово, завършил Духовната семинария и учител по музика в Дома за слепи деца в Княжево, само за една нощ пише музиката на новия марш и сформира малка група изпълнители ентусиасти. Този спонтанен войнишки хор изпява за първи път песента на рибарския площад в сърцето на Охрид.
Сред първите слушатели на марша „Велик е нашият войник" - там на охридския площад са писателите Ботю Савов и Димитър Чорбаджийски - Чудомир. В Охрид е и мобилизираният художник Владимир Димитров -Майстора, който вдъхновен от песента рисува графиката „Българският войник пред Самуиловата крепост", отпечатана в списание „Отечество" на 2 септември 1917 г.
Години по-късно след края на Европейската война по политически съображения текстът на марша е дописван, сверяван, променян, натъкмяван. През годините маршът ту кънти с пълна сила, ту тъне в забвение. 81 години след написването си песента „Велик е нашият войник" става химн на Българската армия.
ОРИГИНАЛНИЯТ ТЕКСТ
Великъ е нашиятъ войникъ!
Великъ, великъ, великъ!
Измокренъ, гладенъ, уморенъ,
безъ отдихъ би се день и нощь,
бърдата цепи разяренъ
съ страшния си викъ „На ножъ!“.
Отъ Китка литна въ единъ мигъ,
прѣцапа Тимока дълбокъ,
при Равна, Вина, Лѣсковикъ,
черта му пѫть самиятъ Богъ.
При Маврово, заровенъ в снѣгъ,
съ рѫцѣ прѣмръзнали се би,
въ Ботумъ отвори пѫть за Дринъ,
прокуди врага до единъ!
И пакъ спокоенъ, мълчаливъ,
при Охридъ днесъ той стои
и чака новъ врагъ да срази
съ страшния си викъ „На ножъ!“.
