Навършиха се 73 години от първата публикация на книгата „Малкият принц” . Антоан дьо Сент-Екзюпери я пише в един хотел в Ню Йорк през 1942 г. Като форма и жанр книгата няма аналог в световната литература. Създадена е по лични преживявания на автора и е илюстрирана с негови рисунки, които са включени в повечето издания. Авторът споделя мислите си за безумията на човечеството и простите мъдрости, които възрастните забравят, когато пораснат. Книгата е преведена на 180 езика и е продаден в повече от 50 млн. копия по цял свят, адаптирана е за опера, театър и кино.
ИЗБРАНИ ЦИТАТИ
„Много по-мъчно е да съдиш сам себе си, отколкото да съдиш другите. Ако можеш да съдиш себе си правилно, значи ти си истински мъдрец.”
„Ако искам да видя пеперуди, трябва да изтърпя две-три гъсеници.”
„Всички възрастни хора са били най-напред деца.”
„Възрастните никога нищо не разбират сами, а за децата е уморително все да им обясняват и обясняват.”
„Ако обичаш едно цвете, което съществува само в един екземпляр сред милиони и милиони звезди, това ти стига, за да си щастлив, когато гледаш звездите. Мислиш си: "Моето цвете е там някъде".”
„Хубави сте, но сте празни - продължи малкият принц. - За вас не може да се умре. Разбира се, случаен минувач би помислил, че моята роза прилича на вас. Но тя сама е много по-важна от вас всичките, защото тъкмо нея поливах. Защото тъкмо нея поставях под стъклен похлупак. Защото тъкмо нея пазех с параван. Защото тъкмо върху нея убих гъсениците (освен две-три, за пеперуди). Защото тъкмо нея слушах да се оплаква, да се хвали и дори понякога да мълчи. Защото е моята роза.”
„Времето, което си изгубил за твоята роза, я прави толкова важна.”
„Ето моята тайна. Много е проста: истински се вижда само със сърцето. Същественото е невидимо за очите.”
„Знам една планета с един червендалест господин. Той никога не е помирисвал цвете. Никога не е поглеждал звезда. Никога не е обичал никого. Никога не е правил друго, освен сметки. Цял ден повтаря като теб: "Аз съм сериозен човек! Аз съм сериозен човек!" и се надува от гордост. Но това не е човек, а гъба!”
Какво значи "да опитомиш"?... Ако ме опитомиш, ние ще изпитваме необходимост един от друг. За мен ти ще бъдеш единствен на света. За теб аз ще бъда единствена на света... В живота ми ще грейне слънце, погледни! Виждаш ли житните ниви ей там? Житните ниви не ми напомнят нищо. И това е тъжно! Но твоята коса е с цвят на злато. И когато ме опитомиш, ще бъде прекрасно! Житото, което е златисто, ще ми напомня за теб. И ще обичам шума на вятъра в житата...”
„Оставиш ли се да те опитомят, има опасност да поплачеш...”
„Ти ставаш отговорен завинаги за това, което си опитомил.”
„Много по-мъчно е да съдиш сам себе си, отколкото да съдиш другите. Ако можеш да съдиш себе си правилно, значи ти си истински мъдрец.”
„Къде са хората? ...- Хората ли? Видях ги преди години. Но човек никога не знае къде да ги открие. Вятърът ги носи. Нямат корени и това им пречи много.”
„Това е въпрос на дисциплина - каза ми по-късно малкият принц. - Когато се приготвиш сутрин, трябва да се погрижиш и за планетата.”
„Тогава нищо не разбирах! Би трябвало да го преценявам не по думите, а по делата. То ме изпълваше с благоухание и светлина. Изобщо не биваше да бягам! Зад дребните му хитрости трябваше да доловя неговата нежност. Цветята са толкова противоречиви! Но бях прекалено млад, за да зная как да го обичам!”
„Този човек - би бил презиран от всички други... Ала той единствен не ми изглежда смешен. Може би защото се занимава с друго, а не със себе си.”
„Трябва да бъдеш много търпелив. Ще те гледам с крайчеца на окото и ти няма да казваш нищо. Езикът е извор на недоразумения.”
„Думите само ни пречат да се разбираме помежду си.”
„Хората имат различни звезди. За тези, които пътуват, звездите са водачи. За други са само малки светлинки.”
„Хората – каза малкият принц – се пъхат в бързите влакове, но вече не знаят какво търсят. И затова започват да се движат, но се въртят в кръг...”
„Питам се - рече той - дали звездите не са осветени, за да може всеки да намери някой ден своята. Виж моята планета. Тя е точно над нас... Но колко е далеч!”
„Когато на теб пръв ти хрумне някоя идея, ти взимаш патент за нея и тя е твоя. Аз притежавам звездите, защото никой преди мен не се е сетил да ги притежава.”
---
Преводачът Константин Константинов за писателя Антоан дьо Сент-Екзюпери
Той не принадлежи само на Франция, макар че тя осъществи чрез него едно от най-неочакваните чудеса на своя гений. Но на Франция той даде без остатък всичко, с което природата щедро го бе надарила.
Той е роден в Лион през 1900 година, издънка на стар, голям обеднял род. От най-ранните си години Тонио (така го наричат приятелите му) е необикновено дете: пише стихове и проза, рисува, занимава се с механика и на седемгодишна възраст лети със самолет. Завършва средното си образование, следва курсове в Художественото училище, а на двадесет и една година постъпва, за да отслужи военната си повинност, в авиационните войски, отдето през 1922 година излиза с чин запасен подпоручик и с диплом за граждански летец. През 1923 година е в Париж без работа и без средства и следните две години служи първо като контрольор в едно предприятие за производство на тухли, а после като представител на фирма, която произвежда камиони. В 1925 година печати за първи път и завързва литературни приятелства. През 1926 година постъпва във френското дружество ЛАТЕКОЕР, което организира въздушните съобщения Тулуза-Дакар; това е времето на знаменитите френски летци — Дюбордийо, Мермоз, Рейн, Гийоме, между които Сент Екзюпери бързо заема едно от първите места. В 1927 година той е вече началник на малкото френско летище Кап Жюби, в испанска Мавритания (Западна Сахара), дето прекарва осемнадесет месеца. От тия месеци, наситени с напрежение, опасности и странни приключения, той ще запази до края на живота си една дълбока и изключителна обич към Сахара, към която неведнъж ще се връща в произведенията си. В Кап Жюби Сент Екзюпери написва първата си книга — „Южната поща”. През 1929 година той е изпратен от френското дружество Аеропостал да уреди въздушната линия в Южна Америка — от Буенос Айрес до Пунта Аренас в Патагония (най-южната точка на материка), и е назначен директор на „Аржентинската въздушна поща“. Оттам се връща в Париж с ръкописа на „Нощен полет” и през 1931 година получава за него литературната награда „Фемина”. След няколко години на безработица и случайни занятия (рапортьор от републиканска Испания в 1936 година през гражданската война, а след това от Съветския съюз) и един катастрофален опит за рекордно летене Ню Йорк — Огнена Земя, от който лежи три месеца в безсъзнание, между живота и смъртта, той се връща във Франция и подготвя книгата си „Земя на хората”. Тая книга получава през 1938 година голямата награда на Френската академия.
В началото на войната той е мобилизиран във въздушните войски и по негово желание зачислен като пилот за далечни разузнавания. На 17 юни, след поражението на Франция, заминава с ескадрилата си за Северна Африка, връща се през август 1940 година във Франция, дето се демобилизира, а през есента заминава за Португалия и оттам за Ню Йорк. От 1941 до 1943 прекарва в Ню Йорк, напечатва „Боен пилот”, „Писмо до един заложник”, както и „Малкият принц”. Последната книга има невероятен успех и се превежда на много езици, включително и на японски. В 1943 година с първото дебаркиране на американски войски в Северна Африка пристига и той, намира ескадрилата си и с големи усилия (той е вече на четиридесет и три години, а пределната възраст за военните летци е тридесет и пет) успява да се зачисли наново като боен пилот, участвува в освобождението на Неапол, Сицилия и Корсика. Сега той е повишен в чин майор, но вече не му позволяват да лети. След многократни ходатайства и молби американският генерал, командуващ въздушните войски, му разрешава да направи само пет разузнавателни полета над Франция. Той извършва осем и няма намерение да спре. На 31 юли 1944 година в осем часа и тридесет минути той излита от Алгеро (Корсика) за полет над Гренобъл и Анеси. Той е сам в невъоръжен американски самолет, който има по-малка скорост от германските изтребители и носи бензин за шест часа. В четиринадесет часа и тридесет минути той не пристига на летището и другарите му разбират, че той никога вече няма да пристигне. Всички издирвания и тогава, и след войната не откриват никаква следа от него. Едва няколко години по-късно от германски сведения се узнава, че през оня паметен ден на 31 юли 1944 година германски изтребител е свалил над Средиземно море един американски разузнавателен самолет. На мястото, отдето Екзюпери е излетял за последен път, днес се издига колона паметник.
С. Екзюпери създаде една съвсем нова литература, в която сближи човека с първичните елементи: земята, пустинята, водата, звездите. Той ни сроди с тях чрез своето „сечиво“ самолета и чрез една нова мъдрост и нова поезия.
Тоя писател, загинал на четиридесет и четири годишна възраст, остави сравнително малко на брой книги: „Южната поща”, „Нощен полет”, „Земя на хората”, „Боен пилот”, „Писмо до един заложник”, „Малкият принц” и недовършената „Цитадела”.
Една от най-дълбоките и най-поетичните е „Малкият принц”. До неотдавна, когато Николай Лилиев бе жив и дохождаше у нас, вземаше малката книжка (тогава тя беше единственият екземпляр в България), прелистваше я отново от началото до края и казваше, че тя може да се чете и препрочита безброй пъти, както вечните книги.
