АНОТАЦИЯ
В най-смешното може би издание на библиотека „Амаркорд“ Георгий Данелия разказва куп забавни случки не само от снимачните площадки, но и от живота – онзи от годините на развития социализъм и застоя, когато успява да създаде своите несравними шедьоври. Открил 18-годишния Никита Михалков като актьор в неостаряващия „Аз крача из Москва”, заснел култовата черно-бяла комедия „Трийсет и три” за обикновен човек, оказал се с един зъб повече в устата си, след успеха на знаменития „Не тъгувай!” грузинецът Данелия може да снима каквото си поиска. Един от най-нежно лиричните поети на съветското кино, със своя незлобив присмех той успява да разкрие човешката душа както малцина други. Филмите му – сред тях „Афоня”, „Мимино”, „Есенен маратон” и „Кин-дза-дза” – успешно комбинират иронията и сатирата, сарказма и гротеската и най-често са трагикомедии за парадоксите на съветския живот.
ОТКЪС
Когато представях "Не тъгувай" пред художествения съвет в „Мосфилм“, ми наредиха да напиша, че действието се развива през миналия век, а не в наши дни.
– Защо? Нали е ясно?
– За чужбина. Там няма да разберат.
Не ми се правеха такива надписи и помолих Михаил Ром, чийто глас много обичах, да го каже зад кадър.
„Това се случило в края на миналото столетие в слънчево градче с керемидени покриви. Или може би не се е случило… Не, по-скоро се е случило“ – звучи в началото на филма гласът на моя учител.
Ще се възползвам сега от същото начало: в тази книга пиша за неща, които ми се случиха миналото столетие. А може и да не са ми се случвали…“
Много мои познати, близки и не съвсем, колеги и компания – актьори, режисьори, оператори – написаха книги. И първото, което правя, когато някой от тях ми подари книгата си, е да разгледам снимките и да проверя дали ме има. Ако ме няма, прелиствам и си търся името. Не го ли открия, започвам да чета внимателно. „А, за този е написал… И за онзи е написал… И за еди-кого си… Можеше и за мен да драсне два реда, да не съм за изхвърляне?!“
Когато аз самият започнах да пиша книгата си, реших да не повтарям грешката на колегите и да спомена всички, с които съм работил, които са ми били приятели, от които съм се учил. Но… скоро разбрах, че книгата ми ще заприлича на телефонен указател. Така че който би трябвало да е споменат, но не си среща името, нека не ми се сърди. Не съм ви забравил. Но тук пиша само за хората, свързани със сюжета на повествованието ми.
Пък и мнозина вече ги няма. А моят приятел Льова Оников – опитен тамада, ме е учил, че когато пиеш в памет на онези, които са ни напуснали, не е нужно да си припомняш непременно всеки поименно. Защото може да пропуснеш някого и Там няма да му налеят. Така ще си остане да стои с празна чаша…
Георгий Данелия, „Пътник без билет“, „Колибри”, 2011
