БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

Бях провокиран да гледам този филм най-вече заради шума, който се вдигна около него в мрежата. Мнозина недоволни интелектуалци и читатели негодуваха защо Милена Фучеджиева, дъщерята на  Дико,  кандидат – член на ЦК на БКП през 1986-а, 16 години директор на Народния театър и почитан от комунистическия режим писател, се занимава със съдбата на страдалката Фани Попова – Мутафова.

Куриозът е, че съм писал и за двете писателки, като симпатиите ми са, естествено, на страната на Мутафова.

Без това непременно да означава, че съм фашист или одобрявам нейното залитане към идеите на националсоциализма, прокарани в прословутия й публицистичен сборник „Новата българка“ от 1942 г.

Чудех се защо адептите на демокрацията и плурализма дават указание на един творец с какво да се занимава?

Това си е негово съкровено право, а отделен въпрос е как се е справил със задачата, която си е поставил за  разрешаване.

Честно казано, очаквах тенденциозен и клеветнически филм и бях готов да го разгромя веднага.

Какво бе учудването ми след прожекцията на 75 минутния опус на сценарист - режисьорката Милена Фучеджиева и продуцентът Георги Николов, когато се убедих, че страховете ми са неоснователни.

„Ваймар експрес“ е преди всичко метафора, измислен влак, на който писатели от 17 европейски страни условно се качват в гонене на мечтата си за европейска слава.

Филмът акцентира, без това да е неговият идейно-смислов център, на учредяването на Европейския писателски съюз във Ваймар , градът на Гьоте, на 24 октомври 1941 г., на което събитие единствената жена и българка е Мутафова, която

логично за себе си се самопредлага за председател на неговата българска секция.

Мотивирано се разкрива механизма по осъществяването на замисъла на нацистка Германия и нейният пропаганден министър Гьобелс чрез това обединение немците да контролират и финансират културния живот в Европа, измествайки неговия център от Париж, като вместо модернистични и упадъчни произведения се лансират такива с пиетет към реализма и патриотизма, обслужващи нуждите на времето.

Разбира се, важен е подборът – писателите трябва да са талантливи, популярни, авторитетни и със симпатия към националсоциализма.

Защо тогава да се чудим, че от германската легация в София намират Мутафова в Копривщица, за да я поканят на важното 

събитие?

Как да откаже на такъв жест?

И защо след това тя да не пропагандира делото на великия Райх в пресата – „Двадесет дни във великия Райх“, вестник

„Дневник“ от 2 януари 1942 г.?

При това абсолютно безкористно, преводите й на немски и италиански не влизат в сметката…

Фучеджиева и Николов добре осъзнават деликатността и взривоопасната същност на проблема.

От една страна това е автономен избор на популярен и обичан писател – участникът в лентата проф.Пламен Дойнов не 

случайно посочва кои са трите най-популярни български авторки по това време – Дора Габе, Елисавета Багряна и 

Мутафова, а от друга, творецът защитава убедено една мегаломанска и човеконенавистна идеология , докато зад самата инициатива се крият комплексите на нация с опасно ретро  - активно и дясно – консервативно мислене, което се налага силово и със средствата на парите. 

Мутафова жадува за общоевропейска известност, за това мечтае и любимата ми писателка Яна Язова, която чрез превода на немски на пиесата си „Последният езичник“ (1940)  от Александър Балабанов  също се надява на популярност и признание.

Фани Попова – Мутафова плаща скъпо за своите увлечения.

Тя е единствената ни писателка, съдена от Народния съд.

Пред Шестия му състав на 19 март 1945 г.  се държи достойно и далновидно, заявявайки – „Не съм виновна, че съм родена да пиша. Човек пише така, както чувства“.

Получава присъда от  10 000 лева глоба и 7 години затвор, от които излежава – повечето време в болница , тъй като боледува от астма– 11 месеца, след което е освободена на 8 септември 1945 г..

През 1950 – 51 г. превантивно е въдворена в ТВО край село Ножарево „като опасно за държавната сигурност лице“.

Завръщането й в литературата става доста по-късно, след поредния помиренчески към властта жест – подписването от нейна страна на прочутия предговор към новото издание на „Дъщерята на Калояна“ от 1962 г., след което има възможност да продължи да пише и да издава книги – „Доктор Петър Берон“ (1972), „Седмият грях“ (1981) , посмъртно.

А народната власт в лицето на БКП, преориентирала се вече при Живков към патриотична и национално-отговорна идеология и практика, особено що се отнася до отношенията ни с тогавашна Югославия и Гърция, оценява заслугите й , ката я награждава с орден „Кирил и Методий“, първа степен по повод нейната 70-годишнина.

И става така, че другата ми любима писателка, след Язова, затваря кръга на своите митарства с властта , приемайки правилата  - след царско безпартийната диктатура -  на следващата тоталитарна система у нас –  комунистическата.

Трябва ли  да я виним в безхарактерност?

Следвало ли е да очакваме от нея устойчивост и твърдост, на която е способна Яна Язова?

Фучеджиева и Николов избягват темата, умело преплитайки Мутафовата съдба и поведение с това на съперничките й Дора Габе и Елисавета Багряна.

Те от любимци на двореца стават адепти на новата власт, като опетняват биографиите си подобаващо – Багряна със сборника 

„Пет звезди“ от 1953 г., а Габе първо с поемата си „Вела“ от 1946 , а след това и с небезизвестната биографична сага „Майка Парашкева“ от 1971 г.

Кое е за предпочитане – да славиш майката на вожда или да подпишеш очаквания покаен предговор към най-известната

си книга?

На финала авторката на филма търси помирителен жест – тя деликатно и предпазливо, премерено и едва ли не извинявайки се, стига до извода, че личността и пристрастията на Мутафова отстъпва пред силата на нейния талант, което си е и самата истина.

Защото тъкмо талантът има значение за публиката, потомството и властта.

Талантът спасява до голяма степен Мутафова от трагичната участ на нейния френски колега Робер Бразийяк или от

мълчаливото пренебрегване на Нобеловия лауреат Кнут Хамсун, другите знаменити участници на срещата във Ваймар.

Талантът е и причината да продължаваме да четем Мутафова, да посягаме към „На кръстопът“ (1937) и тетралогията й 

„Асеневци“ (1929 – 1939), както и към нейната биография на Петър Берон от 1972 г.

На талантливия човек, издигнал културния авторитет на своята родина, трябва да се правят компромиси, да се приемат с

разбиране неговите забежки, лутания и увлечения, защото в противен случай трябва да обвиняваме и Аристотел и Гьоте, че са слугували на короновани особи и са били премиери, а у нас, че сме имали за вицепрезиденти през двете епохи  фигури като Георги Джагаров и Блага Димитрова…

 

„Ваймар експрес“, 2023, 75 минути, сцернарист и режисьор Милена Фучеджиева, продуцент Георги Николов, продукция на „Меджик шоп“ с подкрепата на 

ИА „Национален филмов център“

  • В ПАМЕТ

    Сбогуване с Алек Попов

    АЛЕК ПОПОВ (1966-2024)

    • Спомени и оценки на популярни български писатели за автора на "Мисия Лондон"
     
  • ПОЗИЦИЯ

    Нобелисти: Край на толерантността към режима на Путин!

     Под това заглавие над 40 носители на нобелови награди се обърнаха към света с призив "световните лидери и всички хора с добра воля да се откажат от всякакви илюзии за Путин и неговия престъпен режим". Той е отворен за присъединяване

     
  • НЕЗАБРАВИМАТА

    Невена Коканова, която европеизира българското кино

    Тя се наложи на екрана не само с грациозната си красота, но и с щедрия си талант, с който изгради първоначално образите на млади девойки с чисти чувства и естествено поведение 

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • ПРИЗНАНИЕ

    Похвално слово за Кирил Кадийски

    От столицата на поезията Париж.

    • „Той, Кирил Кадийски, е митологичен кон от квадригата на българските класици, които са сред нас и теглят колесницата на Словото“.
  • ИНТЕРВЮ

    "Россия - като чудовището на Франкещайн..."

    "Много скоро Путин, Руската федерация и руснаците ще претърпят военна и репутационна катастрофа, след която ще бъдат презирани и мразени от целия свят", казва Кънчо Кожухаров, автор на книгата „Империята на Пошлостта“

„Аз съм повлиял толкова зле на американската литература, повече отколкото всеки друг, за когото се сещам.”

Дашиъл Хамет, американски писател, роден на 27 май преди 129 години

Европейски дни на наследството: В историческите музеи в Плевен и Бяла Черква

Skif.bg горещо препоръчва за посещение и двете места

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

„Back to Black“ – новият биографичен филм за Ейми Уайнхаус

 

Биографичните филми работят тогава, когато разглеждат малка и слабо позната част от живота на героя и фокусират вниманието си върху нея

Метерлинк на XXI век

 

Не на последно място, говорейки за Саманта Швеблин и конкретно за сборника „Седем празни къщи“, няма как да подминем и факта, че той е постпандемичен, което засилва темата за самотата, за счупените връзки, за личните лудости… 

Да накараш историята да запее: романът на Вера Мутафчиева „Случаят Джем“

 Написан през 1967 г. романът е със сюжет, който би се усладил на ревизионист като Хилари Мантел.