ЯНА КОЛЕВА
Рядко ми се случва да не дочета книга. Особено наградена с „Букър” – наградата, която според мен отличава най-качествените книги, излезли на английски език.
На 288-а страница от „Светилата” обаче се отказах. Не съвсем, но ще я прелистя до края по диагонал.
Още от самото начало бях любопитна как млада жена, на 27 г., е написала 700 страници нещо като викториански роман с криминален сюжет и астрологична символика. До 288-ата страница не получих отговор на този въпрос. Ако успея да хвана ключовите моменти, стигайки до края „по диагонала”, сигурно ще си отговоря.
Елинор Катън има един голям проблем с композицията и сюжета на тази книга. Въвеждането на над 30 герои прави невъзможно запомнянето им и проследяването на диалозите и случките, без да се налага читателят да се връща непрекъснато назад, за да търси „кой беше този персонаж”. Умишленото усложняване на взаимоотношенията между героите постига целта й – създава абсолютен съспенс кой е убиецът, какво се е случило, какво предстои. Но пък е невъзможно за асимилиране, освен ако читателят не си вземе отпуск и не изчете книгата на един дъх. Със спорадично четене – всеки ден преди заспиване – мъглата е пълна.
„Светилата” бе определена като една от десетте качествени книги през 2014 г. от уважавания критик Бойко Пенчев. „Ако Херман Мелвил и Дейвид Линч седнат да пишат заедно роман, вероятно би излязло нещо като "Светилата", написа той. Изключително точно определение – там където надделява Дейвид Линч, попаденията са точни. В полето на Мелвил обаче словото е трудно за асимилация.
