БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ
При гледането на „Догодина по същото време“ (2016) на Георги Михалков трябваше да се освободя от скептицизма си доколко новият екип на постановката ще поднесе убедителна и пълноценна трактовка на пиесата , която да тушира в съзнанието ми незаличимия спомен от играта на Тодор Колев и Анета Сотирова в наистина легендарната интерпретация на Андрей Аврамов от 1982 г., превърнала се в абсолютен хит на театър „София“, както и доброто настроение , с което гледах екранизацията на оригинала от Робърт Мълиган през 1978 г.с Елин Бърстин и Алън Алда в главните роли.
С версията на Михалков нещата са се получили.
Заслугата е обща.
Нямам информация на кого е хрумнало осъвременяването на текста - на постановчика или на продуцента Влади Въргала, но това е правилен и добре премерен ход.
Пиесата на Бърнард Слейд, ако и да засяга общочовешки проблеми с универсално звучене – за брака, любовта, изневярата , силата и трайността на чувствата и смисъла на живота, е писана през 1975 г.
И ако и да има шумната слава с 1453 представления на Бродуей, започнали на 14 март 1975 г. под режисурата на Джийн Сакс с участието на Елън Бърстин и Чарлс Гродин и смислена екранизация в Холивуд, звучи доста ретро за днешната публика.
Естествено е да остане репликата за проиграната война във Виетнам, но авторите на драматизацията са счели за нужно да фиксират и други важни феномени, с които Америка и светът се сблъскват през следващите четири десетилетия – CNN, СПИН, възходът на хомосексуализма, бремето на политическата коректност – с изискваното уважението към обратните и афро-американците, еманципацията.
На наша сцена се подобряват и техническите средства за общуване и заедно със стационарния телефон се използва постоянно и мобилния.
Разбира се, това не е грубо дописване на оригинала, а негово ъпгрейдване, метод, използван често в България в практиката на постановчици от ранга на Стефан Москов и Александър Морфов.
Разделен на шест части – колкото са и срещите на персонажите веднъж на петилетка през уикенда от февруари в запазената хотелска стая, обслужвана от верния стар Чалмърс, стегнат в рамките на 95 минути, спектакълът е добил пълноценно и хомогенно звучене.
За въздействието му се е погрижил композиторът Иван Драголов, а сценографката Антония Попова е положила похвални усилия да обработи и пласира среда , достоверна и уютна за героите, но не дразнеща със своята бутафорност или скованост.
Има и намигване към почитателите на холивудската класика и в частност към „Седемгодишна страст“ (1955) на Били Уайлдър, когато Лилия Маравиля – Дороти си разголва краката пред вентилатора досущ като митичната Мерилин Монро.
Разкривайки непринудено и увлекателно историята на забранената любов между Дорис и Джордж – домакинята, превърнала се във властна бизнес дама и счетоводителят, преквалифицирал се в университетски преподавател, Михалков всъщност изследва и осмисля една вечна и повтаряща се история.
Съдбата на редовия индивид, с неговите радости и мъки, илюзии и комплекси, пречупваща през фокуса на личните преживелици всички трусове и промени, съпътствали ни през последните пет десетилетия.
24-годишната връзка на Дорис и Джордж е метафора на нашата мечта за по-добър и щастлив живот, за желанието ни да бъдем различни, искрени и креативни, освободени от оковите и клишетата на обществените предразсъдъци.
Тази връзка олицетворява вечният сблъсък между Мъжа и Жената, желанието на всеки пол да разкрие напълно своята идентичност, да критикува и споделя, да доминира и очаква помощ в критични ситуации…
В този смисъл сюжетът, разказан сладкодумно от Бърнард Слейд, е евъргрийн и ще се радва на интерес и популярност още дълги години.
Тъй като спектакълът е дело на приятели – съмишленици (Михалков работи с Шопов и през 2015 г.в „Човекът от земята“) не изненадва уверената и вдъхновена режисура, както и безпогрешният усет при разпределението на ролите.
Между Христо Шопово и Лилия Маравиля има химия, сцепление, единомислие – те се допълват великолепно в рамките на сценичното пространство.
Той , Джордж, уязвимият мачо, криещ зад каменната си маска и стегнато тяло объркан и чувствителен мъж и тя – Дорис – шумна, динамична, настъпателна, но и крехка и ранима, запазила чувството си за отговорност до финала, когато намира в себе си сили да отхвърли примамливото предложение за брак, дошло след четвъртвековно очакване…
Дуетът Шопов – Маравиля е хармоничен и шлифован до блясък, двамата се подкрепят органично, между тях има надиграване в добрия смисъл на думата, което не избива в евтино и егоистично желание единият да блесне и „открадне шоуто“ за сметка на другия.
Прекрасен тандем, събрал се 26 години след първата ми среща във филма на Иван Андонов „Индиански игри“ и дал такъв добър и качествен резултат, какъвто отдавна очакваме.
Затова и публиката вярва на нашите звезди, аплодира ги след всяка ефектна реплика и накрая ги възнаграждава с петминутни овации.
„Догодина по същото време“ – силен, успешно осъществен, топъл и незабравим камерен спектакъл.
Постановка за всеки един от нас, реализирана майсторски и с любов и обречена на успех.
Още текстове от Борислав Гърдев ТУК