БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ
За това всъщност разказва филмът на Гийермо дел Торо. Той отдава реверанс на „Чудовището от черната лагуна“(1954) на Джак Арнолд и е своеобразно продължение на търсенията му от времето на „Лабиринтът на фавна“ (2006), но това ще го схванат само заклетите киномани.
За останалите „Формата на водата“ е приказка за любовта. Но само как е поднесена тя.
С какъв вкус, с какво неподражаемо кинематографично майсторство, характерно за най-добрите в занаята – като изящна лирическа фантазия, потопена в неподражаема готическа атмосфера!
Какво ли няма в този двучасов епос – и намигане към епохата на Студената война – периодът е 1962 – 1963, времето на най-сериозното противопоставяне на двете свръхсили – вероятно и затова като пластика – оператор е Дан Лаутсен - толкова напомня „Мостът на шпионите“ (2015) на Спилбърг, а самата фактура и персонажи са толкова релефно експонирани, и господството на чернобялата телевизия, и борбата срещу нея с цветните и широкоекранни епопеи на ДеМил, и шпиономанията, без която не можем да си представим онези времена, и неизбежното опекунство на военните спрямо всички съществени научни експерименти – все в името на съперничеството с врага, и расовото напрежение и, разбира се, историята на една необикновена и невъзможна връзка между няма чистачка в секретна лаборатория и човекът – амфибия, докаран насила от джунглата на Амазонка, за който се носят легенди, че е Бог…
Знам, че всичко това звучи абсурдно и налудничаво, че дел Торо балансира между кича и драмата, хоръра и сантимента, шпионския трилър и социалната сатира.
Помагат му съсценаристката Ванеса Тейлър и композитора Александър Десплат, създал изящни и ефирни композиции, напълно адекватни на крехката тъкан на филмовата творба.
Съдействат му и актьорите, повярвали на един толкова обсебващ и стряскащ проект, по който Гийермо работи от 2011 г.
По традиция той рядко прибягва до услугите на суперзвезди – като Уесли Снайпс в „Блейд 2“ (2002) или Серхи Лопес в „Лабиринтът на фавна“ (2006), затова ми бе любопитен кастингът на „Формата на водата“.
Признавам , че е безупречен. Налице е неговият джокер Дъг Джоунс, превъплътил се в чудовище от джунглата, след като бе фавн, но за мен шоуто открадва Сали Хоукинс – Илайза Еспозито. Помня я като Джинджър от „Син жасмин“ (2013) на Уди Алън, но тук е направо неотразима. Играе вдъхновено и всеотдайно, стараейки се да докаже, че не само владее жестомимическите похвати, но и че може да надскочи постигнатото от Марли Матлин в „Деца, забравени от Бога“, с който преди три десетилетия ни разчувства Ранда Хайнис .
За да докаже, че преживяното от нейната героиня, колкото и невероятно да е, е не просто вариация на „Красавицата и Звярът“, нито кавър на „Кинг Конг“, а по-скоро версията „Любовта на двама аутсайдери“, инстинктивна и без условности, превръщаща ги в пълноценни партньори, които, сплотени от пламъка на чувствата им, могат да преодолеят абсолютно всяко препятствие – независимо дали е от властите на САЩ или от шефа на лабораторията, вманиаченият нещастник Ричард Стрикланд – изигран неподражаемо ексцентрично от Майкъл Шенън…
Много топлота и съпричастност излъчва Октавия Спенсър – Зелда Фюлър, която ми направи впечатление в „Скрити числа“ (2016) на Тиодор Мелфи.
Майкъл Стулбърг е типичният развоен ренегат д-р Робърт Хофстелер, стремящият се към добро, но правещ пакости, свой сред чужди и чужд сред свои, мишена и от двете страни, а Ник Сеърси е перфектният ген. Хойт – груб, брутален и праволинеен бюрократ, готов да скача върху трупове,щом целта го изисква.
За мен другата голяма и приятна изненада е Ричард Дженкинс като приятелят на Илайза Джайлс. Бях свикнал с неговото непоклатимо и незаменимо стабилно присъствие на „вечния втори“ в куп престижни продукции – „Иронии на съдбата“, „Али Макбийл“, „Смяна на платната“, „Хората говорят“, „Яж, моли се и обичай“, „Джак Ричър“, „Хората, на които държиш“, та сега ми е истинско удоволствие да следя филигранно поднесената му интерпретация на възловия образ на Джайлс – самотникът, чудакът, неудовлетвореният самоук художник и защитникът на благородни каузи, готов да се жертва за тях.
Всички тези достижения са пряко свързани с Гийермо дел Торо, една по същество ренесансова креативна личност, която умее да разказва омагьосващо – затова и бе сценарист на трилогията „Хобит“ (2012 – 2014) на Питър Джаксън - и да поднася изтънчено и демонично завладяващо своите стряскащи и толкова красиво заснети саги, които не оставят никого безразлични.
Това в пълна степен важи и за „Формата на водата“ – ще има зрители, които ще негодуват и ще излязат на петнайсетата минута, но ще има и такива – а те ще са много повече, които ще ръкопляскат на финалните надписи.
Да не забравяме все пак, че филмът взе „Златен лъв“ във Венеция и два „Златни глобуса“ – за режисура и музика.
А ТАМ – все още разбират от кино, нали?
„Формата на водата“, 2017, 123 мин., реж. Гийермо дел Торо, прод. “Fox searchlight“
Още текстове от Борислав Гърдев ТУК
