БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ
След толкова много чакане и изчетена информация успях да гледам последния филм на Мартин Скорсезе. Не крия, че се притеснявах от продължителността му – 209 минути, чудех се дали ще ме впечатли и завладее или ще ме остави хладно безразличен.
„Ирландецът“ е наистина опус магнум за постановчика, най-доброто, което може да предложи в момента, епос, който те пленява и те кара да го следиш с вълнение и напрегнато внимание. Той не е скован и протяжен като „Казино“ (1995), нито толкова многословен като „Добри момчета“ (1990). По-скоро продължава търсенията на Скорсезе от „От другата страна“ (2006), с който съвсем заслужено през 2007 г. спечели и „Оскар“ за режисура. И това е логично, тъй като сценарист е отново Стивън Зейлиън, написал драматургичната основа, базирайки се на книгата „Чух , че боядисваш къщи“ (2004 - 2016)на Чарлз Бранд.
Мартин Скорсезе със сигурност е гледал „Хофа“ (1992) на Дани де Вито и си е дал сметка какво е постигнал неговия колега, особено при разкриване в дълбочина образа на харизматичния профсъюзен лидер на превозвачите, изигран с изключителна сила и убедителност от Джак Никълсън.
И все пак упорито е търсел своята гледна точка на събитията, разиграли се в САЩ от избирането на Кенеди за президент – станало с активното съдействие на Хофа, до бомбардирането на сърбите в Косово, маркиращо края на живота на Франк Шийран.
Всъщност хрониката на епохата ни е поднесена безстрастно и обективно от малкия екран, като в случая не са необходими компютърни фокуси и ефекти, с които ни впечатли преди четвърт век Робърт Земекис във „Форест Гъмп“.
Постановчикът държи на точното и вярно пресъздаване на времето до най-малкия детайл, течащото по телевизионните приемници е необходимото допълнение на случващото се в подземния свят, но е и знак за симбиозата между политиката и престъпността , затова че през последните четири десетилетия Америка е в плен на лъжата, насилието и тежкото преодоляване на комплекси и вини, с които младите днес много трудно се борят.
При цялата пищност и мащабност на постановката „Ирландецът“ е всъщност монодрама.
Той е портрет и дисекция на психологията и съдбата на един редови американец, превърнал се от обикновен шофьор, разнасящ месо до майстор килър, специалист по специални поръчки, до дясната ръка на могъщ профсъюзен бос, когото боготвори и който впоследствие по препоръка на своя ментор и наставник Ръсел Буфалино – Джо Пеши, все пак ще трябва да премахне – делово, бързо, без да оставя следи и без да си признае за извършеното престъпление на 30 юли 1975 г.
Ще отбележа само, че в „Ирландецът“ убийствата на екран са пренебрежимо малко,като в типичния за Скорсезе стил те са представени с нужната точност, но регистраторски сухо и без търсен самоцелен ефект.
„Ирландецът“ е филм за едно невъзможно приятелство между Шийран и Хофа, пожертвано в името на необходимата за мафията и профсъюза целесъобразност, за непризнатото престъпление и съответно за неслучилото се изкупление.
Ако трябва да бъда искрен ще призная, че сцените и епизодите от 60-70-те години на миналия век ми бе интересно да проследя най-вече , за да установя колко правдиво и сочно се претворяват, тъй като и аз съм им съвременник, но много по-любопитно ми бе да проследя съдбата на Франк след това, когато овдовява, четирите му дъщери го напускат, а той, излязъл от затвора след 20-годишна присъда, стоически преживява сам, болен, с разтреперани крака, две патерици и впоследствие на инвалидна количка – бледа и тъжна сянка на една отминала, славна и престъпна епоха, която се стопява пред очите ни.
А финалната сцена, в която малко преди Рождество Христово моли изповядалия го свещеник да остави вратата притворена, направо ме просълзи.
Сетих се за края на друга прочута гангстерска сага – „Имало едно време в Америка“(1984) на Серджо Леоне, в който отново Де Ниро казваше „сбогом“ на своя необикновен живот, кикотейки се гротескно в китайската пушалня за опиум…
Повечето критици, писали за „Ирландецът“ , го признават за шедьовър.
За мен той също е такъв, най-малкото защото отговаря на класическите изисквания за образцова творба – майсторски написан сценарий, сериозна и отговорна работа на главните продуценти Де Ниро и Скорсезе, блестяща операторска работа на Родриго Прието, умело поднесена музикална партитура от Роби Робъртсън и наистина безупречен монтаж на Телма Шунмейкър.
Не знам колко „Оскар“-а ще получи „Ирландецът“, но съм уверен, че за монтаж го заслужава без конкуренция – как се обработва такъв огромен като количество материал, а след това се и сглобява, за да се получи интересен и завладяващ филм, въпреки стряскащата му продължителност.
Не искам да пея излишни дитирамби за актьорските изяви, но ще отбележа, че кастингът е наистина на завидня висота.
Ще маркирам с удоволствие както по-незначителните, но все пак ярко поднесени образи, които изграждат Боби Канавале – Феликс Ди Тулио, Харви Кайтел – Анжело Бруно, Ана Пакуин – Пеги Шийран и Стивън Греъм – Антъни Провенцано, така и големите изненади, поднасени от Рей Романо – Бил Буфалино, Даша Поланко – медицинската сестра на Шийран и особено Джо Пеши, завърнал се от пенсия, за да експонира монолитния персонаж на Ръсел Буфалино. Над всички са, разбира се, Ал Пачино и Робърт де Ниро.
Пачино извайва с плам, устрем и демоничен блясък амбивалентния, но толкова впечатляващ образ на Джими Хофа – още кънтят в главата ми неговите призиви към работниците да се борят с едрия бизнес чрез „Солидарност, солидарност, солидарност!“ и Робърт Де Ниро, който дочаква да създаде следващата си достатъчно обемна, значима, конгениална роля на Франк, която изработва с присъщото му търпение и перфекционизъм, напомняща за най- добрите му дни, когато ни пленяваше с поредица шедьоври като „Кръстникът 2“ (1974), „Шофьор на такси“ (1976), “Имало едно време в Америка“ (1984),„Недосегаемите“ (1987), „Добри момчета“ (1990), „Джаки Браун“ (1997) , „Добрият пастир“ (2006), „Комикът“ (2017)…
Що се отнася до Скорсезе, „Ирландецът“ е успешно взет пореден изпит по творческа зрелост.
След него вече по-спокойно ще чакам следващите му предизвикателства – „Следобедно шоу със SCTV“ и „Убийците на цветната луна“…
„Ирландецът“, 2019, 209 мин., реж. и прод. Мартин Скорсезе, NETFLIX
