ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ

В  един наш разговор на въпроса ми какво мисли за поезията, Александър Шурбанов отговори: „Приемам всичко в поезията, което носи печата на автентично вълнение и търсене на трудно изразим смисъл...”

Препрочетох отново последните му засега поетични книги „Дендрариум” (преведена на италиански и английски) и стиховете от юбилейния сборник с поезия, есета и фрагменти” „Закуска с нар”. Убедих се, че е останал верен на своята оригинална поетика. След 11 поетични книги и дебют успешен, оценен от истинската критика, но без шум, в контекста на поезията през втората половина на 50-те години. Да, той беше далече от т.н. „априлски поети”, които, както видяхме, не оставиха особена следа в нашата съвременна литература. От тези години той се посвети на англицистиката и изкуството на превода. 

Преподаваше в София и в чужди университети, подготви няколко поколения свои ученици и последователи. Преведе няколко десетки книги от автори от Англия и Щатите. Преводите му се превърнаха в еталони. Да, в тези две свои хипостази постигна истински върхове. Последният засега е великолепният превод на Шекспировия „Хамлет” (много по-истински от този на Валери Петров), както и на останалите големи трагедии на „Лебеда от Стратфорд”: „Ричард Трети”, „ Отело”, „Крал Лир” и „Ромео и Жулиета”. Но, за щастие, продължи да твори и поезия.

Както казах, без шум, просто истинска поезия. Интересно, че не в класически стих, който владее до съвършенство – доказателство са преводите на любимия му Джефри Чосър. Но първата си поетична книга издаде едва през 1977 Г., тоест, 20 години след дебюта си в литературния печат. Факт, говорещ сам за себе си.

Ако трябва да се определи с няколко думи тази поезия, бих казал четири думи: мъдра, философска, екзистенциална, меланхолична. В нея няма възторзи, нито актуалност, няма и постмодернизъм (шестващ сега у нас!), звучи напълно съвременно. И при все, че Шурбанов е разпознаваем преди всичко като учен и преводач, в нея няма нито академичност, нито филологичност, нито влияния от превежданите от него съвременни английски и американски автори.

Да, Шурбанов, безспорно е, човек на книгата, ерудит. Но поезията му е определено оригинална - продукт на един богат и сложен вътрешен мир. Лично на неговия екзистенциален житейски опит. И всичко в нея е промислено лично от него. Тази книга доказва по безспорен начин, че Александър Шурбанов, макар и не лансиран от критиката, и популярен повече като учен и преводач, е един от значимите съвременни български поети. Тук ще припомня един от любимите ми фрагменти на знаменития Атанас Далчев: „Стихът до голяма степен ме е приучил на гъсто писане, в което няма нито една случайна или излишна дума!". Това определено „гъсто писане” откриваме и в поезията на Александър Шурбанов.  В нея няма нито излишните думи и епитети, нито парафразите, които обикновено съпътстват стихотворната реч:

„Есента е спокойствие.

Тревата по моравата

расте все по- бавно

и не иска косене. 

Лозата се грижи за себе си.

Не копаеш и не пръскаш.

Само седиш отстрани

и гледаш

как се наливат зърната на гроздето.

Слънцето свети отгоре

все по- меко,

по- невзискателно.

С всеки ден

всичко все повече  

може без теб.”

Тук има просто една спокойна, съзерцателна лирика, без реторика, без излишна импулсивност. Изплетена от една богата и деликатна душевност. Определено метафорична, при това притчова. И въпреки, че и той подобно на Стефан Маларме би могъл да каже: „Прочел съм всички книги, плътта ми вече умори се!”, в тези стихове, както и есета и фрагменти (много силни, такова удоволствие съм изпитвал досега само от подобните на Далчев и Светлозар Игов!) има доста точни наблюдения и кратки, проникновени анализи, свързани с нашето общество днес, с нашата душевност, с изстрадала ни България и съвременния свят.  

Ето пет от тях: 

„Истинската литература е увлекателен разказ, който носи смисъл, а не смисъл, облечен в разказ.”

„Има Господ!”, въздъхва българинът, когато му се случва нещо хубаво. Не знам друг народ да има такава приказка. Тя показва, че българинът се съмнява в съществуването на Бога и по- точно – че се сеща за него само в часове на изпитание. За българина Бог трябва непрекъснато да се самодоказва.”

„Възхищавам се на пианото и затова, че превъзхождайки всички други инструменти, не намира за унизително при коя да е тяхна самостоятелна изява да се отдръпне назад и да им приглася.”

„Разликата между деветосептемврийската и десетоноемврийската революция е тази, че при първата децата и внуците на бившите управници бяха хвърлени на бунището на историята, а при втората бяха поставени на кормилото на страната.”

„Честният човек, когато влезе в политиката, бързо изгубва усмивката си и видимо се състарява. Хитрецът, напротив, с всеки ден става все по-жизнен и по-дебел. Единият е като падналите ангели, а другият – като пияниците.”

Казвал съм и друг път и ще го повторя: "Александър Шурбанов принадлежи към онези, не твърде често срещани хора днес у нас, които, извършили едно или друго голямо културно дело, не смятат, че имат в това отношение някакви преимущества. Той е много скромен...  Една светла личност от каквито се нуждаем в това тъмно време.” И тъй като това издание е юбилейно, нека да му пожелаем здраве, вдъхновение и още нови върхове и прозрения.

Александър Шурбанов, „Закуска с нар”, изд. „Жанет 45”, 2021