ИВЕТА ГРЪНЧАРОВА, "Христо Ботев"
Това твърди великият маестро, когото наричаха "последният мохикан", заради дълбоките духовни нишки, които го свързваха с личности, определяли посоката на развитие на музикалната история от първата половина на ХХ век: Барток, Кодай, Рихард Щраус, Тосканини.
"Животът ми бе пълен с изненади", обобщава в едно от последните си интервюта през 1997 година Дьорд Шолти. Унгарец по произход, получил през 1972 година (тогава е на 60) британско гражданство и рицарско звание. Сър Джордж остави респектиращо с мащабите и разнообразието си звукозаписно наследство – над 250 регистрации (сред тях 45 оперни заглавия), осъществени в границите на половин век. Толкова продължи сътрудничество между Шолти и фирмата Decca. През 1947 година тогавашният шеф на компанията Морис Розенгартен предлага на 35-годишния диригент заедно да оформят една от най-впечатляващите страници в историята на звукозаписа. Успяват и още как! Първото зашеметяващо попадение се оказва първият пълен цикъл на "Пръстенът на нибелунга". Осъществен в студио в партньорство с Виенската филхармония. Грандиозната епопея трае девет години и приключва в средата на 60-те години. През 2011 година записът на Дьорд Шолти на гениалната тетралогия на Вагнер е избран за най-великият на всички времена! От водещи критици в класическата музика на Великобритания, а допитването е осъществено от ВВС Music Magazine. "И други регистрации на "Пръстенът на нибелунга" имат своите предимства, но Шолти остава ненадминат", разяснява Майкъл Скот Роън, съорганизатор на анкетата. Великият маестро бе сред най-впечатляващите тълкуватели на Вагнеровите партитури. Редом с тези на Рихард Щраус и Верди, Малер и Брукнер, Моцарт и Бетовен, Барток и Кодай.
Колкото до изненадите, те следват неотлъчно Дьорд Шолти още от самото начало. Гарнирани със солидна доза късмет, разбира се. Че как иначе може да се нарече възможността да учиш при Барток, Кодай и Ерньо Дохнани – това се неговите преподаватели в академията "Ференц Лист" в Будапеща. В родния си град бъдещият маестро изучава пиано, композиция и дирижиране. Мнозина съзират безспорен виртуоз на клавишите, а победата на конкурса в Женева през 1942 година потвърждава предположенията. Шолти обаче има друга цел и тя е диригентският пулт. Пътят до него все пак минава през корепетиторското място в операта на Будапеща, което му предлагат още през 1930 година. Диригент- евреин, при това съвсем млад в ония години, няма на какво особено да се надява. Тук късметът отново напомня за себе си.
Мястото е Залцбург, годината – 1937. "Работих като корепетитор в Будапеща вече няколко години", спомня си Шолти. А с едно препоръчително писмо се озовах на пианото за сценичните репетиции на "Вълшебната флейта". Дойде Тосканини и ме изгледа с голямо недоверие. Все пак направих всички репетиции и свирих на глокеншпил на представленията. Завърнах се в Будапеща с целия ореол от работата си с Тосканини и дебютирах като диригент със "Сватбата на Фигаро" в деня на окупацията на Австрия от германците през 1938. Това бе единственото ми оперно представление преди войната! Имах достатъчно късмет, за да напусна Унгария. Останах в Швейцария през цялата война и седнах отново на пианото, разказва Дьорд Шолти пред Пол Робинсън. Всъщност в каталога на Decca със записите на маестрото най-ранен се оказва този с цигулковите сонати на Бетовен и Брамс, в който Шолти партнира на Георг Куленкампф.
Животът на Дьорд Шолти наистина изобилства с всевъзможни обрати. Непосредствено след войната през 1946-а заема поста музикален директор на Баварската опера. Забележете, театърът с достолепни традиции се ръководи от 34-годишен диригент , който има в репертоара си само няколко спектакъла на "Сватбата на Фигаро", "Фиделио" и "Вертер". Шансът е в уникалната ситуация – разследват големите немски диригенти за връзки с нацистите, а в зейналата празнина блясва звездата на младия унгарец. Шестте години в Мюнхен са определящи за кариерата му. Гради репертоар от 30-ина заглавия. Осъществява премиерата на "Матис-художникът", съпроводена от възторжено писмо на автора Паул Хиндемит. Паметно е приятелството на Шолти с друг колос на ХХ век – Рихард Щраус. По време на репетициите на "Кавалерът на розата" композиторът отваря очите на бъдещия корифей на пулта за мащаба на звука и изкусното му моделиране. Следват деветте години начело на оперния театър във Франкфурт – с по 80, 90 представления на сезон.
Към тях се добавят десетина симфонични концерта. А от 1961-ва година Дьорд Шолти поема щафетата от Рафаел Кубелик като музикален директор на "Ковънт Гардън". Задават се едни от най-вълнуващите и бляскави върхове в кариерата на Шолти. Специалистите твърдят, че разтърсва кралския театър из основи. Внася динамика, дисциплина, професионализъм от най-чиста проба. Изгражда по-балансиран репертоар и държи на високите стандарти в оркестровото изпълнение. Има обаче и недоволни. Появяват се надписи: "Шолти да си ходи!" Шолти обаче не си тръгва. Издига "Ковънт Гардън" до най-високите позиции в класациите, където достолепният театър остава и днес.
"Колкото повече остарявам, толкова повече проблеми откривам в музиката", отбелязва в интервю маестрото. "Няма готови истини! Понякога две и две, оказва се е равно на… пет. Работя все повече и повече. Всеки ден бягам, спя много, а в седем вече съм на крак. Дирижирането е здравословно. Нещо като сауна – голямо изпотяване пада. На вечер отслабвам с няколко килограма", препоръчва своята "диета" Дьорд Шолти на напористите журналисти. Тъкмо такава без съмнение била и бъдещата съпруга на маестрото. Репортер на ВВС News, 27-годишната Валъри буквално нахлула в апартамента на 52-годишния мастит диригент в лондонски хотел и упорито настоявала за интервю.
Красавицата не само получава интервюто, но и цялата любов на Шолти. Женят се три години по-късно и не след дълго на бял свят се появяват двете им прекрасни дъщери. "Ковънт Гардън" е най-важната част от живота ми в Англия", не се колебае и за миг в преценката си Дьорд Шолти, останал свързан с престижния театър близо шест десетилетия.
Другата ключова спирка в артистичния му път е отвъд океана. От 1969 година маестрото е начело на Чикагския симфоничен оркестър и твърди, че тази 22 години са най-плодотворните и щастливи в неговата кариера. "Превърна провинциалния състав в първенец в така оспорваната класация на най-добрите американски оркестри. Осъществиха блестящи турнета, а сър Джордж с гордост показваше на света любимото си отроче. Възторжени отзиви заливат печата по времето на близо 1000 концерта! Онова, което стана след пристигането му в Чикаго е почти мигновена, химическа реакция", връща лентата Питър Дейвис. Шолти нямаше нужда от много репетиции с оркестъра, за да му даде онова, което можеше и горещо желаеше. Записите, които направиха остават в историята, категоричен е американският критик.
"Когато през 1969 година поех с настървение поста в Чикаго, копнеех да се посветя на симфоничния репертоар. Сега в края на 80-те отново обръщам всичко наопаки и се връщам към първата си любов – операта. Тъкмо в Залцбург, който ме изведе на големия път. "Бал с маски" ми предложиха през 1989. Караян почина малко преди премиерата. Никак не е леко да го наследиш в постановка, която дълго е обмислял. Тежка отговорност, мисля си. Тази моя суета ще ме убие", размисли на Дьорд Шолти, публикувани в автобиографичната му книга "Шолти за Шолти". След смъртта на Караян маестрото бе ключова фигура, определящ фактор в репертоарната политика на Залцбургския фестивал. И в Байройт се чуваше тежката му дума в средата на 80-те.
А ето как твърде умело, с неизменното си чувство за хумор и няколко щриха само, сър Джордж скицира следния автопортрет: Винаги съм бил къснозрейка. За пръв път дирижирах в Байройт, когато навърших 70. На 57 станах баща. Не след дълго се появи и другата ми дъщеря. Не бях го планирал. Смятах, че децата ще ми отвличат вниманието. Славата е като опиум. Превръща те в наркоман, а аз имах нужда от това. Сега е различно – семейството сгрява сърцето ми, пределно откровен е Дьорд Шолти.
През есента на 1998-ма – една година след неговата смърт, лондонските филхармоници, начело със Зубин Мета свирят в Ройял Албърт хол. На сцената са: Ростропович, Венгеров, Кири те Канава, Ане Софи фон Отер, Анжела Георгиу – последното ярко откритие на безпогрешния маестро. Средствата се внасят във фондация на името на Шолти. Великият диригент всячески подпомагаше младите таланти в нелекия им път. Даваше им кураж, а днес те си спомнят за него.
