ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ
В продължение на десетилетия – от 50-те до 90-те години на ХХ век – Сергей Прокофиев заема централно място в репертоара на българските музикални театри. Днес това присъствие изглежда позабравено, но статистиката е впечатляваща: над 40 постановки на негови опери и балети са реализирани в София и в страната – почти неизменно с успех сред публика и критика.
Началото поставя „Война и мир“ – първото оперно заглавие на Прокофиев, реализирано у нас. Премиерата на 12 ноември 1957 г. в Софийска опера и балет остава паметна дата. Монументалната творба по либрето на композитора и Мира Менделсон-Прокофиева, вдъхновена от епопеята на Лев Толстой, е реализирана от впечатляващ екип начело с режисьора Борис Покровски и диригента Асен Найденов.
Съвременниците отчитат постановката като изключително постижение – не само заради мащаба, но и заради психологическата дълбочина и ансамбловата прецизност. Сред ярките изпълнения се открояват Катя Попова (Наташа), Георги Генов (Княз Андрей) и Михаил Попов (Кутузов).
Тази постановка бележи и по-широк културен процес. След Априлски пленум на БКП българските сцени се отварят към по-съвременен репертоар. Наред с Прокофиев, в афишите навлизат автори като Дмитрий Шостакович, Бенджамин Бритън, Морис Равел и Джордж Гершуин. Така се налага нова естетика, която обновява както сценичния език, така и вкуса на публиката.
Втората постановка на „Война и мир“ идва почти три десетилетия по-късно – отново с участието на Борис Покровски, вече утвърден като световно име. Под диригентството на Руслан Райчев спектакълът се превръща в значимо културно събитие, а Софийска опера и балет затвърждава международния си престиж, включително с гастроли на сцени като Парижка опера.
Сред другите важни заглавия е „Дуеня“ („Годеж в манастира“) – блестяща комична опера по Ричард Шеридан, поставена за първи път у нас във Варненска опера през 1962 г. По-късно творбата намира успешна сценична реализация и в Русе и София, утвърждавайки се като едно от най-жизнените произведения на Прокофиев в българския репертоар.
Съществено място заема и „Семьон Котко“ по Валентин Катаев, поставян в София, Пловдив, Варна и Русе. Особено високо оценена остава русенската постановка от 1977 г., определяна от критиката като пример за съвременен ансамблов музикален театър.
Не по-малко значима е „Повест за истинския човек“ по Борис Полевой, реализирана в Русенска опера през 1962 г. Режисьорската работа на Стефан Трифонов е определена като новаторска – с пестелив, почти кинематографичен израз и силно актьорско присъствие.
Паралелно с оперите, балетното творчество на Прокофиев също намира широко разпространение у нас. „Ромео и Жулиета“ се играе десет пъти, „Пепеляшка“ – девет, а „Петя и вълкът“ – шест пъти на различни сцени. Сред хореографите, работили с неговата музика, се открояват Маргарита Арнаудова, Петър Луканов и Юрий Григорович.
Днес отсъствието на Сергей Прокофиев от активния български оперен афиш поставя въпроси. Особено на фона на факта, че някои от най-силните му произведения – като „Огненият ангел“ по Валерий Брюсов и „Играчът“ по Фьодор Достоевски – все още не са поставяни у нас.
Историята показва, че българската сцена има традиция, опит и публика за Прокофиев. Въпросът е дали ще намери и волята да го върне там, където дълго време му е било мястото.
СЕРГЕЙ СЕРГЕЕВИЧ ПРОКОФИЕВ
23 април 1891 г., Сонцовка, край Екатеринослав – 5 март 1953 г., Москва
Сергей Прокофиев учи пиано при майка си и бързо проявява изключителната си надареност – едва шестгодишен, подобно на Волфганг Амадеус Моцарт, прави първите си опити да композира. На тринайсет години е приет в Петербургската консерватория, където учи при Николай Римски-Корсаков, Рейнголд Глиер и Анатолий Лядов. Осемнайсетгодишен завършва класа по композиция, а на 24 години – класовете по пиано и дирижиране.
Още от детските си години Прокофиев се насочва към операта. Десетгодишен съчинява първия си сценичен опус – „операта“ „Великан“. Следват „Ундина“, „Пир по време на чума“ и „Мадалена“. За известно време се обръща към инструменталното творчество – Първия и Втория клавирен концерт създава като студент, както и няколко сонати и оркестровите произведения „Скитска сюита“ и „Класическа симфония“, които му носят широка известност.
Първата му значителна опера е „Играчът“ по Фьодор Достоевски. През 1918 г. заминава за чужбина и живее там 14 години – в САЩ и Франция. През този период концертира активно, но не изоставя композицията: създава приказната опера „Любовта към трите портокала“ по Карло Гоци, „Огненият ангел“ по романа на символиста Валерий Брюсов, балета „Блудният син“, редактира „Играчът“, пише три симфонии и Концерт за пиано за лява ръка.
През 1932 г. се завръща в родината си, където започва най-зрелият му творчески период. Пише филмова музика и създава редица камерни, инструментални и симфонични произведения, както и оперите „Дуеня“ („Годеж в манастира“) и „Семьон Котко“, симфоничната приказка „Петя и вълкът“, балетите „Ромео и Жулиета“ и „Пепеляшка“, кантатата „Александър Невски“.
По време на Втората световна война Прокофиев започва работа над монументалната си, предпоследна опера „Война и мир“ по Лев Толстой, създава музиката към филма на Сергей Айзенщайн „Иван Грозни“, както и балета „Каменното цвете“, Петата, Шестата и Седмата симфония, клавирни сонати и песни.
В условията на сталинския диктат в изкуството някои от най-значимите му сценични произведения – „Любовта към трите портокала“, „Играчът“ и „Огненият ангел“ – са обявени за „модернистични“ и „упадъчни“ и са забранени за изпълнение, подобно на „Катерина Измайлова“ на Дмитрий Шостакович. Реабилитацията на Прокофиев като оперен майстор идва едва през 60-те години, посмъртно, когато творбите му започват да се поставят широко в Русия и по света.
Днес Сергей Прокофиев е признат като един от класиците на руската опера на ХХ век – често наричан „руския Моцарт“. Оперната му музика е изразителна, мелодична и силно театрална. В нея той преплита по неповторим начин лирика и драма, сатира, пародия и гротеска. Ритмиката му е оригинална, енергична и често танцувална, а хармоничният му език стъпва върху традициите на Модест Мусоргски, Николай Римски-Корсаков и Пьотр Илич Чайковски – традиции, които самият той доразвива и обогатява със собствен ярък почерк.
