ВЛАДИМИР ФРИДМАН, "Портал Култура"

Превод от руски Александър Бакалов. Със съкращения

„Минотавър“ на Андрей Звягинцев получи Гран При – втората по значимост награда на 79-ия фестивал в Кан. Това бе единственият рускоезичен филм сред 22-те ленти в конкурса.

---

Филмовият критик Лариса Малюкова нарича „Минотавър“ „свободен римейк“ на „Невярната съпруга“ на Клод Шаброл, но семейната драма при Звягинцев е потопена в руската реалност – сюжетът се развива през септември 2022 г., по време на частичната мобилизация. Главният герой, бизнесменът Глеб, трябва да изпрати 14 души на война – такава е заповедта, получена „отгоре“. Митичното критско чудовище Минотавър е поискало същия брой – 14 младежи и девойки, за да ги изяде. Лабиринтът при Звягинцев е съвременният руски живот, в който, за разлика от мита, злото остава ненаказано. След като получава разпореждането, героят на филма хладнокръвно се измъква – наема за транспортната си фирма още 14 шофьори и след това без колебание ги предава на военните. Предприемачите в града научават, че са обложени с „данък“ под формата на човешки ресурси от кмета, изигран от актьора Владимир Фридман. Радио Свобода разговаря с Владимир Фридман за снимките със Звягинцев и за това защо героите на филма толкова лесно изпращат други хора на смърт.

Фридман казва, че е почитател на Звягинцев от много години, въпреки че преди „Минотавър“ никога не е работил с него:

„Звягинцев беше като някаква далечна планета. И изведнъж получих съобщение в WhatsApp: „Здравейте, скъпи Владимир, казвам се Ася Смекалова. Аз съм кастинг-директор на проекта на Андрей Звягинцев „Минотавър“. Ако се интересувате, бихме искали да ви поканим да запишете пробно видео за една от ролите“. Получих и два текстови файла, в единия – ролята на кмета на града, сцена от седем страници, а в другия, цветен PDF файл – подробно описание на проекта“, разказва Фридман.

Дадени са му седем дни да направи пробните снимки. В сцената кметът се обръща към петима крупни предприемачи: във връзка с частичната мобилизация на града е спусната квота, трябва да бъдат мобилизирани 150 военнозадължени лица. От тези, които ръководят основните предприятия на града, се изискват по 25 души…

След дълго и мъчително чакане, както признава Владимир, пристига съобщение: „Андрей Петрович каза, че сте абсолютно впечатляващ и ви одобри за ролята. Ще се видим на снимачната площадка“.

Във филма ролята на един от предприемачите се изпълнява от актьора Анатолий Бели, който днес, подобно на Фридман, живее в Израел.

„Но все пак всичко беше секретно, нито аз знаех, че той лети за Рига, нито той знаеше, че аз летя. И ето, прекачвам се във Варшава – спомня си Владимир. – Стоя си там и се опитвам да разбера къде е полетът за Рига и изведнъж точно над ухото ми се чува кадифен, добре отработен глас: „Володя, има опашка за Копенхаген, а ти, изглежда, отиваш в Рига“. Казвам: „О, Боже мой, Толя, ние току-що играхме заедно. Какво правиш тук?“. „Страхувам се, че същото като теб.“ Пауза. „Ако думата „Минотавър“ ти говори нещо, ще продължим разговора. Ако не, значи сме тук по различни причини.“ Отговарих: „Говори ми“. „Е, това означава, че ще летим заедно“.“

Въпреки че се е снимал във филма, Владимир Фридман все още не го е гледал и дори не е чел сценария – всичко е пазено в такава секретност.

„При подобни проекти обикновено подписваш документ за съгласие, че няма да разказваш нищо на никого. На мен дори не ми предложиха да прочета сценария. Беше ясно само, че действието се развива на еди коя си дата през септември 2022 г. – на същата дата бе заснета и самата сцена. Казах на Звягинцев, че не съм чел сценария, а Андрей Петрович отвърна: „Много добре, вашата линия изобщо не се пресича с тази на главния герой или с личния му живот. И на вас не ви е необходимо да знаете това нито като актьор, нито като персонаж“.“

Сега Владимир вече знае от рецензиите, че в центъра на филма е семейна драма: съпруг, съпруга, дете – и това семейство се разпада.

„Главният герой е крупен бизнесмен на име Глеб (актьорът Дмитрий Мазуров), истински корав човек. А хората около него са млади, силни, на възраст над 40 години, но това не е средната класа, това са тези, които държат града. Глеб се справя чудесно, но отношенията му с неговата съпруга са охладнели. Той подозира, че тя му изневерява. Тогава изведнъж започва частична мобилизация и той трябва да освободи 14 души от компанията си. Всички са изнервени. Настава хаос. Главният инженер получава призовка. Аз [кметът] казвам: „Изберете този, който е най-малко необходим за производството и го дайте. Животът продължава, не правете от мухата слон“. Ясно е, че мобилизираните няма да се върнат. Тоест от шефовете на предприятията се иска да подписват смъртните присъди на хората, да се превърнат малко или повече в палачи. Те трябва да избират кой да живее и кой да отиде в армията. Е, ние ги изпращаме и продължаваме да си живеем. Главният герой се оказва пред тежък избор. А кметът е само един от хората в пъзела на тази история.“

Според Владимир Фридман всеки режисьор има свои собствени навици и ритуали. Звягинцев също ги има.

„Когато избира актьорът за главната роля, той пали лула, въпреки че никога не пуши. Показаха ми негова снимка с лула и ми разказаха тази история. Аз бях първият актьор, избран за ролята. И той каза: „Продължаваме!“.“

– А какъв е Звягинцев по време на работа, на снимачната площадка?

„Усещането е, че познаваш този човек от хиляда години. Няма никакви прегради. Скоро той ми каза: „Хайде да си говорим на „ти“! Така е по-удобно“. Отидох на репетиция, очаквайки, че там ще има още петима души, но имаше само един. „Андрей Петрович, къде са останалите?“ „Ами останалите не говорят. Поканих само тези, които имат реплики.“ После каза: „Толкова ли сте нетърпеливи да репетирате? Не мисля, че има смисъл. Нека ви кажа какво ще се случи“. Настани ни и започна да рисува на лист хартия: „Ето я масата, кметът седи тук – виж как ще се снимаш“. Не ми разказа биографията на кмета – щом веднъж си избран, значи това си ти. Това запомних. Не трябва да играеш някой друг, този човек си ти.“

Владимир си представя кмета на малък град, който вероятно помага на някого да влезе в университет, ходи на нечия сватба, всички се познават и всички са много зависими от кмета.

„Когато пристига квотата за изпращане на хора в СВО, първият въпрос е: „А не може ли да изпратим държавни служители? Какво общо имаме ние с това?“ Те имат важни поръчки, те са най-влиятелни – не трябва ли да се използват по-маловажни хора? Има много такива реплики. „Това не е моята война, какво общо имам аз с това? Нека някой друг бъде мобилизиран. Може би искат да защитават родината си, да изкарат пари.“ Всичко е доста грубо, цинично. Когато главният герой пита не може ли да се мине без тях, кметът „малко се обърква“. И им обяснява ясно, че все пак се провежда специална военна операция и има строги указания отгоре. „Нали получавате обществени поръчки оттам, така че, момчета, трябва да се плаща.“

– И никой няма никакви угризения на съвестта, никакви размисли?

„Не, не, все едно изведнъж е започнало да вали – о, по дяволите, съвсем не навреме. Това, че изпращат хора на смърт не се обсъжда. Те живеят в паралелна реалност – нормални хора, които печелят от тази война. Правят много пари от бронежилетки, от това-онова. Говорят си за това кой къде ще почива: „Аз отивам в Тайланд, имам нова мацка, а ти къде ще караш ски?“ Сякаш всичко това изобщо не ги засяга. Просто някаква неприятност. Но нещата ескалират, превръщат се в кошмар. Всеки се измъква по свой начин. Дават ти задача – изпълняваш я. И тогава изведнъж подписваш смъртната присъда на някого. Живееш нормално и изведнъж гледаш хората и осъзнаваш: този ще живее, а на този май утре ще се обадя, за да дойде на сборния пункт. Всичко къкри тихо и незабележимо, а после кипва, а аз дори не съм забелязал. Кметът казва: да караме по-просто, да не си усложняваме живота. Вие решавате кой е най-малко необходим. Вие ми подавате формулярите, аз ще ги занеса във военното управление и това е, продължаваме да живеем. Но ако до четвъртък няма формуляри, няма да мога да покривам никого повече. След това в петък военният комисар и неговият наряд ще дойдат на контролно-пропускателните пунктове и ще вземат толкова хора, колкото им трябват.“

Владимир Фридман отбелязва и друго качество на Андрей Звягинцев – неговата невероятна деликатност.

„Обикновено сцената свършва. Стоп. И режисьорът обичайно казва: „Серьожа, добре, Катя, добре, Володя, виждаш ли, трябва да направим това тук…“ – това правят всички, винаги. Но Андрей Петрович никога не говори от разстояние. След заснемането на дубъла той веднага дотичва до всеки и му казва нещо, което никой друг не може да чуе. Това е супер педагогично. Не мисля, че го прави съзнателно. Просто това е неговата човешка природа.“

– Според сценария кметът се среща лично с главния герой.

„Има една ключова сцена, в която са само двамата с главния герой. Аз не знаех какво му се случва – кметът също не знае. В най-трагичния момент от живота си Глеб си записва час за среща с мен. Казват ми, че е дошъл и иска нещо си. С военния комисар всичко е вече уредено и подписано и кметът не разбира какво иска Глеб. Той е заподозрян в нещо и ме моли за услуга. Казвам: „Добре, ще го направя без проблем. А, да, забравих да кажа, прати им топло снаряжение, радиостанции, бронежилетки – от името на града“. – „Да, да, ще го направим.“ Това е такъв цинизъм – на предната линия не достигат радиостанции, дронове, дрехи или каквото и да било, хората там са голи и боси. „Занесете им тези сухи дажби“ – тези думи са отвратителни.“

„И всичко това – продължава Фридман – се случва на фона на апокалипсиса. Аз съм нещо като управител на този апокалипсис: преместете се малко надясно, преместете се малко наляво, животът продължава – нищо не се случва. Само не пускайте газта с пълна сила – при 80 градуса всички умират, а вие натискате до 100, защо?“ И това е толкова естествено, че те обзема ужас. Всички те са нормални момчета, не са зли. Ние не сме такива, животът е такъв. Работиш вътре в тази верига цял живот. А възможно ли е да бъде различно? Но как? Какво, не може ли да се разминем само с държавните чиновници? Но нали в тази реалност има живи хора и тогава – кой съм аз на този свят изобщо? Управлявам ли живота си, или ме управляват? Ето, Глеб ме помоли да реша един проблем. И там има сцена, която, както ми казаха, също е смешна – следователи работят, разрешили са престъпление и изведнъж телефонът звъни и те започват да си прехвърлят слушалката: „Мамка му, казаха ни да приключим с това“. Защо? Разбира се, обаждам се аз. Ченгетата също са под натиска на този кмет. И всичко се превръща в абсурд. При това аз съм като че ли напълно нормален човек. Какво, донесоха ли хубава водка? Започнаха ли да носят бронежилетки? Но от това възниква кошмар. Казват, че краят е много неочакван, но там няма никакви отговори.“

Според Владимир „във филма липсват думите „Путин“, „Украйна“, няма и плакати „Не на войната“ – просто страната живее на този фон: тук някакви банери, там транспортират танкове с буквата Z. Никъде не пише, че това е лошо. Просто главният герой си кара колата и изведнъж вижда банер с лицето на работник, когото е пратил в армията: „Да вземем пример от героя на Русия, който жертва живота си“. Нали е герой, това е добре. Да, декорът е доста болезнен, но нали не той го е измислил. Някой вече писа, че това е най-гръмкото антивоенно изявление. Но аз се начетох на толкова много кошмари в социалните мрежи – предатели на родината, вместо да снимат филми за СВО… Звягинцев е единственият руски режисьор, който се захвана с тази тема. Докато останалите снимат приказки“.

– Известно е, че Звягинцев боледува тежко, едва не почина от COVID-19, но бе спасен в Германия, след което преминава през дълга рехабилитация във Франция. Как се чувства сега?

„Той е в страхотна спортна форма, само пет години е по-млад от мен, но дори му завидях. Изглежда добре и въобще ми е някак близък. Не бях единственият, който изпита това странно чувство. Иска ти се всичко при него да е супер, той е някак истински. Добре е, че го има, че работи. А за „Минотавър“ много специалисти казаха, че е най-добрият филм на Звягинцев, напълно различен от всички други, но с неговия отличителен почерк. На фестивала, веднага щом филмът свърши, гласът му трепереше, сълзи блестяха в очите му и той ми се стори толкова близък и скъп. За мен работата с него е голяма чест. Радвам се, че остана доволен от работата ми – и дори каза, че се е получило по-добре, отколкото е очаквал. Но той ти се доверява толкова много, че е направо подкупващо. Наистина излиташ. Мисля, че е така във всяка професия – когато хората вярват в теб, ти се иска да преместиш планини. Той те насочва и знаеш, че летиш в правилната посока. И това е така с всички. Чух Мазуров, който играе главната роля, да казва на пресконференция: „Чувствах се сякаш съм в оркестър. Той е диригентът, а ние сме инструментите. Сякаш затворих очи, протегнах ръка и продължих, доверявайки му се напълно“. Така е, това е голям дар, той наистина е творец в най-високия смисъл на думата. Радвам се, че успях да се докосна до това. Толкова много хора ще го видят, всякакви платформи вече са купили този филм – това е наистина много правилен филм, направен в точното време.“

ВЛАДИМИР ФРИДМАН е роден в Курск. Завършва Руския институт за театрално изкуство (ГИТИС). В началото на 80-те години заминава за Томск, където играе в Театъра на младия зрител. През 1991 г. емигрира в Израел, там прави успешна кариера в театъра, киното и телевизията, превръщайки се в един от най-известните рускоезични актьори. Играе както на руски, така и на иврит, снимал се е в над 50 филма.