АЛЕКСАНДЪР АНДРЕЕВ, "ДОЙЧЕ ВЕЛЕ"

Срам. Това изпитвам, когато си спомням за десетилетното управление на Тодор Живков. И не защото „при Тошо всичко беше лошо” - това обобщение е неточно. Не и поради факта, че този държавник сякаш беше някакъв съвсем различен антропологичен тип, в сравнение с хората, които харесвам.

Не, срамът идва от сякаш селективната концентрация на манталитетни свойства и нагласи у този човек, които са хем типични за много хора в България, хем „описват” населението по тези ширини единствено като несимпатична карикатура. А това не е честно.

Менгемето в главата на Живков

Селото, провинцията, семейството, патриархално-феодалните нагласи - така си представям ценностната нагласа на Живков, който сигурно е вярвал, че обикновеният, простият човек задължително и по определение е по-добър от онези другите, с претенциите. И че той самият, оказал се патриарх на 8 милиона българи, е длъжен първо да се погрижи за семейството си, после - за вечното си оцеляване на върха, а накрая да направи нещо и за тези добри, прости хорица.

И как го правеше Живков? Ами правеше го с помощта на неизчерпаемите си „хитринки”, с ухажване и сниживане пред ръката, която го храни (Москва), с усулване и разсейване, с дебелашки шеги, с безгранична подозрителност и селски интриги, с отмъстителност и с потресаващо безразличие към всякакви морални изисквания. Неговите принципи изглеждаха съвсем другояче. Първо - да набави и изкрънка оттук-оттам (главно от СССР, но накрая дори и от ФРГ) необходимите пари, за да мирува населението, което самó не можеше да си осигури поносим стандарт. Второ - никой да не посяга на властта му, дори по най-безобидния начин. Защото до края на управлението му се знаеше едно: много неща са допустими и простими в НРБ, но да се говори (камо ли действа) срещу „Първия” - това е тежко престъпление. Някой може да каже, че е наивно от днешна гледна точка да се мисли за възможностите на демокрацията и свободата на словото в тогавашната НРБ. Но аз имам предвид не тези либерални ценности, а менгемето в главата на самия Тодор Живков, за когото очевидно не съществуваше дори идеята, че някой би си позволил да мисли и действа различно от него. Означава ли това, че Живков беше глупав човек? Не знам.

Унила България

Но във всички случаи той насърчаваше глупостта наоколо си. Глупостта и мързела. Сигурно го е правел неволно, от инстинкт за самосъхранение или пък поради „демократичната” си интуиция, която му е говорела, че повечето хора са глупави и мързеливи, тъй че най-добре да залага на тях. Дали е бил прав? И това не знам.

Факт е обаче, че след десетилетното управление на Тодор Живков България и до днес изглежда една унила и уморена страна, все още белязана от неговия манталитет и от неговите ценности.

  • ПЪТЕПИС

    "Утре не съществува. Има само днес" - Карибите отвътре

    • Доминиканците са благи и добронамерени хора;
    • Майката тук е на почит, от бащите никой не се интересува, защото майката на децата е сигурна, а бащата никога не е;
    • В Доминикана вечерно време се кара само на дълги светлини. 

„Хората се делят на капиталисти и социалисти. И двете страни се нуждаят от пари. Разделя ги начинът, по който изкарват парите си. Ако капиталистът се нуждае от пари – работи усилено. Ако социалистът се нуждае от пари – напуска работа и дори подбужда другите да го направят.“

Виктор Суворов, съветски разузнавач и писател, роден на 20 април преди 78 години

Европейски дни на наследството: В историческите музеи в Плевен и Бяла Черква

Skif.bg горещо препоръчва за посещение и двете места

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

„И аз слязох“ - завещанието на Владимир Зарев

 

Писателят стриктно се придържа към евангелския текст, самият той се стреми да бъде стегнат, лапидарен, обран, ефективен, бяга от многословието...

Възродени звездни мигове от оперното изкуство

 

„Запленени от сцената“ от Огнян Стамболиев – книга от портрети на оперни творци

Дневникът на Борис Делчев – разрез на соцепохата

 С какво обаче записките на литературния критик са чак толкова опасни? Двадесет години след първата публикация, когато страстите са стихнали, а и почти никой от действащите лица вече не е сред живите, те вече се четат по друг начин.