„Никому в угода, на никого напук.“
„Да се спасява страната е едно, да се спасява правителството е друго. За спасяването на страната може да се пожертва едно правителство. За спасяването на което и да е правителство обаче, не може и не бива да се жертва страната".
„Без цензура и баба знае да се бори за идеи. Майсторство се иска под режим на цензура да се разбереш с читателите.“
„Вестникар, който е постоянно по лов на интервюта, си е преместил ума в краката: по-добре може да тича, отколкото да мисли.“
„Безпристрастен, хеле пък безстрастен журналист, е журналистически евнух.“
„Има вестникари и новинари. Бягай от последните, защото за тях новината е по-важна от самото събитие.“
„Не е пръв господин Цанков, от когото българското общество слуша, че то диша единствено чрез него и ако той си отиде, животът в страната ще спре. Слава Богу, по-големи дробове България изгуби и пак продължава съществуването си.“ — из статия във в. "АБВ" от февруари 1925 г.
„В много висши училища има вече катедри по вестникарство. Ако се не лъжа - и в нашия "Свободен университет". Това показва, че вестникарството се признава вече като наука, макар че то всъщност е изкуство.“
Вестникарят трябва да притежава обширно образование, леко перо и нерви като гемеджийски въжета, освен това вестникарски инстинкт. Ако свръх всичко това има и четлив почерк, ще го благославят словослагателите и коректорите. Желал бих да видя оная университетска аудитория, в която всичко това ще може да се преподава. Не си вестникар само заради това, защото си "свършил" с отличие някой журналистически факултет. Но можеш да бъдеш добър вестникар, ВЪПРЕКИ че притежаваш журналистическа "диплома". — из книгата "Вчера, днес и утре"
„Никой български гражданин не може и не бива да се обогатява през и чрез войната.“
„От всяка банкнота, от всяка златна монета в касите на новите ни богаташи лъхва мирисът на потта на измъчените в окопите наши войници, на кръвта на толкова паднали непрежалими герои …“
„Едно няма да престана да моля от името на армията, от името на всички, които в мъчителни нощи са се замисляли върху сегашното положение: да се поправи сторената неправда и да се постанови, че войнишкият живот няма еквивалент.“
„Свобода на печата не е равносилно с освобождение от правни ограничения, а значи само освобождение от административни ограничения. Свобода на печата не значи освобождение от полицейски закони, но освобождение от произвола на полицейски органи. Най-сетне свобода на печата не значи диктатура или слободия на публициста, писателя и вестникаря. За престъпления, извършени чрез печата, не може, не бива, не трябва да се произнася друг, освен съдията.“
„Читателят е върховният съдник на вестника и на вестникаря. Каквото значение за политическият живот има избирателната бюлетина в ръцете на съзнателният граждани, същото, дори и по-голямо, значение има единият лев, който читателят дава или не дава на вестникопродавача за поощрението или пък за обуздаването на печата.“
„Не издавам професионална тайна като твърдя, че читателите в същност редактират вестника. Добри съзнателни читатели влияят върху добрите качества на печата. Това влияние по разни пътища, видими и невидими, стига до печата, до вестника, до вестникаря.“
ЙОСИФ ХЕРБСТ – български журналист и общественик, роден на 20 ноември 1875 г. По време на управлението на Демократическата партия е директор на печата (1908 – 1911). Участва в Балканската и Междусъюзническата война, където е ранен. Носител е на ордена „За храброст“. Директор е на печата, като изпълнява длъжността от 5 декември 1913 г. до 1918 г. През 1921 г. се жени за Виола, дъщеря на политика Петко Каравелов. Списва вестниците „Вестник“, „А. Б. В.“ „Ек“, „Днес“, „Вик за свободни хора“.
След Септемврийското въстание разобличава репресиите на режима на Цанков в публикациите си. При убийството на комуниста Вълчо Иванов през нощта на 12 срещу 13 февруари 1925 г. става свидетел на изхвърлянето на трупа му от извършителите – група офицери, начело с капитан Кочо Стоянов. На следващия ден публикува видяното. Хербст „безследно изчезва“ по време на априлските събития от 1925 г.
