Огнян Ковачев е български литературовед, културолог и преводач от английски език, преподавател в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Роден е през 1961 г. във Варна и има специализации и академичен опит в университети като Оксфордския университет и Университета на Пенсилвания. Научните му интереси са свързани с готическия роман, сравнителното литературознание, литературната теория, киното и връзките между литература и идентичност. Сред по-значимите му книги са „Готическият роман. Генеалогия, жанр, естетика“ и „Литература и идентичност: преображения на другостта“. Ковачев има важен принос и към изследването и популяризирането на творчеството на Петър Увалиев. Освен като учен и преподавател, той е познат и с преводаческата си дейност и с участието си в различни академични и културни проекти.
---
"Литературен вестник", разговор с проф. Огнян Ковачев
Проф. Ковачев, ако днес Гьоте влезе в една книжарница, ще познае ли своята концепция за световна литература, или би претърпял лек културен шок? С какво най-много бихме го изненадали?
- Шеговито започвам с това, че според мен Гьоте е видял или провидял много неща по отношение на литературата в такава виртуална ситуация. Така че едва ли бихме го изненадали с нещо. Но въпросът ви има две страни. Едната е концепцията за световна литература, другата – реалната ситуация в една книжарница. Знаете, че не Гьоте е първосъздателят на понятието за световна литература. Той, така да се каже, е пуснал духа от бутилката, затворен там от други. Така че има различни понятия за световна литература, но Гьотевото е най-често цитираното. Не съм сигурен, че то функционира в наши дни, защото противопоставя идеята за националната литература и нейната относителна затвореност и самодостатъчност на една възходяща от епохата на Просвещението и засилваща своите позиции буржоазия, отвореност към света, към чужди литератури и към икономически и културни пространства. Ако все пак с нещо може да изненадаме Гьоте, то е до каква степен чуждата литература и култура е навлязла в националните културни пространства, до каква степен е незабележима границата между двете.
Можем ли да кажем, че световната литература всъщност е като модата – нещо тръгва от една държава (както готиката от Великобритания), на хората навсякъде им харесва, „заразяват се“ по него и започват да го имитират със свои местни елементи? Днес например наблюдаваме азиатски хорър, балкански вампиризъм.
- Ако говорим конкретно за готиката като литературен жанр, като читателски вкус, като изследователски проблем, донякъде имаме основание да кажем, че е мода, която се разпростира в различни литературни и културни сфери и области, но сравнението между този готически модел и световната литература не е основателен. Причината е, че Гьоте и тези преди него назовават, повече или по-малко осъзнато, една ситуация, която е налице, откакто книжовност или изкуството на словото съществува, т.е. в моите представи световността на литературата е от най-древни времена, независимо дали тези отношения са контактологични и кога стават контактологични. Основание за това ми дават примерите като азиатски хорър и балкански вампиризъм. Конкретни теми и мотиви, които съществуват в литературата на ужасите, се срещат в митологичните традиции на много народи по света, независимо дали те се познават, или не.
Благодарение на заниманията ми с трудовете на Джоузеф Кембъл за пръв път осъзнах този парадокс, за който Леви-Строс говори в изследването си за Едип. По какъв начин в различни части на света, които не се познават едни други, работят едни и същи културни стереотипи и мотиви. В този смисъл световността на литературата, която е част от световността на човешката култура, е налице още от създаването им.
Жива ли е изобщо идеята за литературен канон днес, или в епохата на интернет всеки си прави собствен канон?
- Краткият ми отговор е да, съществува. Не само идеята, но и наличието на литературен канон е актуално в наши дни. Проблемът, който въпросът зачеква, е свързан с разбирането ни за литературен канон. Дали е универсално спекулативно или рестриктивно устроение, наложено отвън, или е списък, набор от заглавия и автори, които читателят е приел като своя необходимост, като потребност да прочете, за да формира себе си като читател, човек, гражданин.
Класическата готика се занимава с травмите на разума и Просвещението. Днес съществува ли един универсален глобален страх, който да плаши еднакво и читателя в Ню Йорк, и този в София?
- Има най-малко две перспективи. Единият отговор е от гледна точка на това, което четем, гледаме, изобщо възприемаме естетически. В глобалната ситуация читателите в Ню Йорк и в София, в Пекин и в Лондон бързо държат в ръцете си едни и същи книги, преведени сръчно от добри преводачи, или гледат едни и същи филми в киносалоните. Те имат и едни и същи страхове, които съпреживяват естетически, подобно на зрителя в Древна Гърция, както разказват дебелите книги.
Другият аспект на този въпрос е свързан не с естетическите, а с реалните страхове – от политически, климатични и други ситуации по света, които всяват по-голям ужас и стават общи, споделени. Ако преди десетилетие едно торнадо на Хаваите беше медийна новина, която гледахме като театър, разиграващ се някъде другаде, днес сме свидетели на подобни бедствия в България, макар и в по-малък мащаб. И това вече е наш проблем. В този смисъл съществуват универсални глобални страхове и в двете перспективи. Това звучи много потискащо, тревожно, обезпокоително. Според мен в тази тревожност, както историята неведнъж е показвала, може да видим залога за нашето справяне. Както простичко казваше баба ми – като опре ножът до кокала, тогава вече няма накъде.
Франко Морети казва, че световната литература не е просто кула от красиви текстове, а пазарна система – цинична, неравностойна и йерархична. В този смисъл – световна литература естетическо понятие ли е, или е просто етикет за книги, които се продават добре?
- Разбирането за световната литература като пазарна система възниква още у бащиците на марксизма Маркс и Енгелс, които виждат в нея проявление, макар и вторично, на идеята си за световни пазари и пр. В този смисъл, с риск да прозвучи прекалено силно за някои, да, имаме основание да я определяме като цинична, неравностойна и йерархична, защото така са я описали Маркс и Енгелс. Думите, както филолозите знаем добре, правят неща – както го назовеш, такова ще стане.
Все пак не съм привърженик на отношението към световната литература като пазарна система или „книгооборот“ по термините на Дамрош (circulation of books). Предпочитам разбирането за световна литература като мрежа, продукт на общност от писатели и читатели (марксисткият жаргон може да ги нарече „производители“ и „потребители“), които чрез произведенията общуват помежду си и споделят възгледи за живота и света. Ето защо избирам да мисля световната литература като естетическо понятие.
Днес хората по-често „гледат“ световната литература, отколкото я четат. Доколко Холивуд и „Нетфликс“ диктуват канона и стана ли филмовата адаптация единственият сигурен спасителен пояс за периферните литератури?
- Не съм убеден. Не мога да си представя какъв е сигурният критерий да се определи дали хората по-често гледат, или четат световната литература. Наивно вярвам, че хората гледат филмови произведения по литературни произведения, защото знаят, че те са такива. Това предполага, че те и четат, ако не преди, то след гледането на филма. С тези въпроси се сблъсках, когато станах университетски преподавател. Вероятно те съществуват от по-рано, но тогава в България станаха особено актуални: смъртта на книгата, филмът като заплаха за четенето и изобщо за литературната култура. И тогава ми изглеждаха малко пресилени, и сега ми изглеждат лошо спекулативни. Що се отнася до това става ли филмовата адаптация спасителен пояс за периферните литератури, то, ако има такава функция – да осигурява по-дълготраен живот, по-широк кръг от възприематели за литературните произведения, – мисля, че тя изпълнява тази функция преди всичко в страните, където литературата е голяма и се ползва от много зрители и читатели. Няма основание филм да се прави за малък кръг зрители. Не бива да забравяме, че съществуват практиката и културата на римейка. Големите филмови компании и индустриални корпорации правят преработки на филми, възникнали в ситуации с по-малък брой зрители и респективно по-малък брой читатели, увеличават популярността им, предоставят ги на зрителска публика и им дават нов живот. Да гледаме литературата и киното като противопоставени явления, съответно общности и потребители, не е добра идея. Не знам на какво се дължи, но не е в полза нито на киното, нито на литературата.
Готиката дължи огромна част от славата си на киното – от „Носферату“ до „Интервю с вампир“. До каква степен киното спаси този жанр от това да остане забравен като артефакт от XVIII и XIX век?
- Бих предложил да видим друга връзка между готиката и киното. Тя се корени в общи естетически особености и въздействието върху въображението на читателя. Според мен готическото повествование, разположено на границата на реалистичното и нереалистичното, неминуемо и естествено провокира читателското възприятие в по-голяма степен от реалистичното повествование, където авторите дават максимални детайли. Образът там е наготово. Докато в нереалистичното повествование читателят е силно стимулиран, дори подтикнат настойчиво да си представя това, което чете. От тази работа на читателското въображение се ражда ефектът, който наричаме с перифразата на цикъла на Гоя „Сънят на разума ражда чудовища“. Четенето на разума, бих казал аз, ражда готическите чудовища.
Друго общо между готиката и киното са неяснотата и необяснимостта, които и киното предизвиква, и готиката поражда с особената атмосфера на топоса. Говорим в аудиториите, че един от големите приноси на Романтизма е насочването на вниманието към вътрешния свят на човека, към преживяванията. Готиката го прави преди Романтизма, поне чисто хронологично. А киното стъписва и по този начин хвърля в океана от неяснота зрителя си. Как е възможно да гледаш движение, породено на екрана от нещо, което реално не съществува? Затова, колкото и да са различни материалите на двете изкуства, има концептуална близост.
Въпросът е много основателен. Още с първите филмови адаптации на „Дракула“ – „Носферату“ на Фридрих Мурнау и „Дракула“ на Тод Браунинг в Холивуд – киното дава живот на романа на Стокър. Има един непренебрежим посредник между литературното произведение и филмовата адаптация и това е театралната адаптация. По „Франкенщайн“ на М. Шели и „Дракула“ на Стокър има театрални постановки, които в първия случай започват още през 20-те на XIX век. Но и първият американски филм по „Франкенщайн“ с режисьор Джеймс Уейл от 1931 г. и „Дракула“ на Браунинг от същата година се основават на театрални постановки.
Книгите винаги се сблъскват с предизвикателството на превода. Филмовият образ обаче се разбира веднага от всеки, независимо на какъв език е филмът. В този смисъл не е ли световното кино по-достъпно от световната литература? Киното ли сбъдна мечтата за изкуство, което обединява целия свят?
- Последната част от въпроса възпроизвежда, вероятно несъзнателно, една модернистична оптимистична визия на унгарския литературен критик Бела Балаш, който се самоидентифицира като първия теоретик на киното и действително има много важни трудове за теорията на киното. В своите радикално левичарски възгледи той вижда киното като изразното средство, което може да преодолее различията между народите и да създаде общ език, нещо като най-после осъществената мечта за Вавилон.
Не съм сигурен, първо, че филмовият образ се разбира веднага и по-лесно от литературния, и второ, че това не зависи от езика на филма. Както добрата книга с богат смисъл не се разбира от първия прочит, така и добрият филм не се възприема от първото гледане. Говоря от личен опит. Що се отнася до езика, не бива да забравяме, че той е не само средство за речево общуване, а и инструмент за създаване на културна идентичност. Съответно филмите на различни езици имат нужда от културна преводимост помежду си. Не става дума за жанров филм, добър или лош – екшън, комедия, мюзикъл, ноар – който има ясно изработени и разпознаваеми от зрителя жанрови белези. В този случай зрителят е наясно с конвенцията, той би разбрал еднакво добре мюзикъла, независимо дали е произведен в Холивуд, във Франция, в Германия, някъде в Азия. Индийските филми се разбират без значение от езика и са изключително популярни по света. Или поне бяха, наскоро не съм гледал индийски.
Това е довод в полза на твърдението, че филмовият образ е разбираем, независимо на какъв език е филмът. Ако обаче гледаме японски филми без жанрова фактура, които, както казваше един приятел, са за сложните човешки отношения – те не са спонтанно и лесно разбираеми. Различните култури имат свои специфики на човешките отношения. Едни са в България, други са в Япония, трети са в Малайзия. Това е праг, през който и литературата минава. Там въпросът не е само дали книгата е добре преведена на съответния език, а доколко читателят е запознат или е склонен да се запознае с културния контекст. Това предизвикателство важи не само за съвременните литературни или филмови произведения, то е налице и по отношение на творби от далечни епохи. Може ли да се каже, че текстовете на древногръцките и древноримските класици са спонтанно разбираеми за съвременния читател? По същата логика дали филми, признати за шедьоври – като „Нетърпимост“ на Дейвид Грифит или „Броненосецът „Потьомкин“ и „Стачка“ на Айзенщайн, обявил се за негов последовател – са спонтанно разбираеми за съвременния зрител?
Ако световното кино е по-достъпно за хората от световната литература, това би означавало едно много лошо унифициране на културата, което ще налива вода във воденицата на антиглобалистите, които, за съжаление, не са малко у нас и уж плачат за заличаването на особеностите и индивидуалностите на културите по света.
Днес виждаме и обратната тенденция – блокбъстъри като „Междузвездни войни“ или Вселената на Марвел раждат свои книжни поредици. Когато литературата започне да следва киното, а не обратното, това естетическа капитулация на писаното слово ли е?
- Краткият ми отговор е не, защото този въпрос отново предполага лошо сдвояване, което, ако си представим типа надиграване на агона в древногръцката културна традиция, би означавало борба за надмощие без игрови елемент. Да заличим игровия елемент в едни културни взаимоотношения, означава, първо, да ги лишим от каквато и да е културност. Второ, повтарям принципното си разбиране, че литературата и киното, изкуството на словото и изкуството на визуалния образ, не бива да бъдат мислени като врагове, които се борят за надмощие. Още от първите десетилетия на киното литературата е силно повлияна от филмовата образност и език. Не искам да давам примери, но е удостоверено в изследвания. В никакъв случай не бих казал, че това е естетическа капитулация на писаното слово. Ако се пренесем в марксическите термини на пазарната система, тогава привържениците на този тип мислене за изкуството могат да отговорят на въпроса дали литературният пазар капитулира пред филмовия. Но това не е моят език.
Проф. Ковачев, на фона на стрийминг платформите, изкуствения интелект и бързата консумация – какво бихте казали на един млад човек днес, защо все още си струва да отвори дебела, тежка хартиена книга и да потъне в нея?
Защото ще има неизпитаното може би дотогава удоволствие да държи една дебела, тежка хартиена книга в ръцете си. Второ, то е продължение на вече казаното – защото ще има удоволствието да излезе от своята зона на комфорт или дискомфорт, неосъзнаван като такъв. Трето, защото смисълът да хване в ръце и да отвори една дебела, тежка хартиена книга, е не по-малък от смисъла да влезе във фитнес залата и да се погрижи за физическото си здраве. Тъй като дебелата, тежка хартиена книга е неговото средство да се грижи за умственото и духовното си здраве.
Разговора водят: МАРТИНА СТЕФАНОВА, НЕВЕНА МИЛЕВА и СТЕФАНИ ВЕЛЧЕВА
