Максим Ешкенази е роден в София през 1975 г. Възпитаник е на Музикалната академия и на университета в Южна Калифорния. В момента е един от най-популярните класически диригенти. През последните години живее в САЩ, но често прескача до България и участва в редици проекти. Той даде интервю за телевизия  Bulgaria ON AIR по повод двата концерта, които ще представи в София. Първият - "Ритъмът на Америките" ще се проведе на 20 април в зала „България" от 19 часа. Тогава Ешкенази ще свири заедно със Софийска филхармония, а специални гости ще бъдат музикантите от саксофонния квартет от Германия - "Сигнум", които определя като "най-добрите в света". Концертът му в неделя - "Приказки за саксофона" е насочен към малчуганите, когато там ще им бъде представен музикалния инструмент и всичко за него. 

-------

Какво е да си съвременен Питър Пан?

- Обичам все още да си играя с големи играчки, както всички момчета. Порастваме, но продължаваме да си играем. При момчетата е малко по-трудно, по-забавено е. 

Имаш ли мечта, свързана с България?

- Аз си ги осъществявам мечтите, свързани с България, но имам и още. Тези детски концерти, които правим – „Приказка за саксофона“, да речем, искам да бъде представен в цяла България, а не само в София. Това ми е мечтата – всяко дете в България по някакъв начин да се докосне до класическата музика, до живата, концертната музика.

Защо казвате мечта? Не е ли лесно това да се случи?

- Ако има подкрепа, става много лесно. Да, имаме подкрепа от „Америка за България“, но само за София, но в останалата част на държавата има много места, има нужда това да се направи. И се надявам. Това ми е мечтата, това да стане. Има една друга програма, която се казва „Фортисимо в клас“, която обикаля страната, в пет града е, но България не е само пет града. 

Гласувахте ли на последните избори?

- Бях си във вкъщи и успях да гласувам. 

За какво гласувахте и смятате ли, че има пряка нужда от промяна в работата на културното министерство?

- Винаги има къде да се подобряват нещата, особено в културните министерства. Както знаете в Америка и България двата модела на културните министерства са абсолютно различни. Тук държавата подкрепя изкуствата и в по-малка степен частните лица. А в САЩ в сферата на музиката са предимно частни лица. И се надявам, другата ми мечта, българските големи бизнеси, малки бизнеси и хората, самите те да подкрепят културата, културните институции. Да не очакваме само от държавата, щото държавата има лимитирани ресурси, а и проблемът с държавата е, че си мени много често политиката и особено в България. 

Защо нашите бизнесмени предпочитат да финансират футболни отбори, не че има нещо лошо в това, всички обичат футбола, но за музиката не се сещат?

- Според мен формулата е много проста – хората, ако няма изкуство, започват да чувстват нужда за такова и започват да го спонсорират. В Съединените щати традицията да се спонсорира изкуството е започнала преди 250 години, докато в България няма такава. Ако е имало традиция между 40-те и 50-те години на миналия век, тя е била прекъсната. Значи наново трябва да се строи всичко, което е свързано с хората и с техните навици. И особено на хората, които са имали шанс да направят повече финанси. Сега трябва да връщат на обществото по някакъв начин.

Неслучайно попитах за политика, защото имаме нови 240 депутати. Какво очаквате от тях. Какво промяна искате да видите в следващата една година?

- При мен нещата с политиците стоят по следния начин: искам те да работят само и единствено за народа. Като се заклеват да работят за народа, наистина да го правят, а не за собствените си джобове. Истината за един политик е, че той трябва да е абсолютен и безкраен идеалист, който отива да работи в държавата не за собствени облаги, а в полза на държавата и хората. Политиците са работници, ние сме ги наели за определено време, да вършат работата, която сме им задали – управлявайте по най-добрия начин.

Как се чувствате, казвайки всичко това, като един от хората, които бяха заклеймени едва ли не като родоотстъпници?

- Аз разбирам политиците, които искат да се освободят от един контингент от гласуващи хора, които са им неудобни в България, които са с чужди паспорти. Това го разбирам, но други неща не разбирам – как на мен искат да ми вземат гласа, а аз плащам данъци, плащам осигуровки, правя нещо за културата в България. Аз съм деен участник в живота на страната. Да, живея в Америка, но как и по какъв начин искат да ми вземат правото да гласувам? 

Симбиоза между класиката и джаза очевидно е възможна. Вие къде се чувствате в тази среда?

- Чувствам се като един експериментатор. Винаги ми е приятно да експериментирам в зони, в които не ми е свръхудобно. Една от тях е минималистичната музика на Филип Глас. Минималистичната музика най-общо казано е като модела на строене на произведението, от една малка идея, от една тухла построяваш огромна базилика, катедрала. Това е номерът с минималистичното, има джазови елементи като саксофона.