МАРИН ГЕОРГИЕВ

Отиде си Екатерина Йосифова.

Научих го вчера от най-мощната медия - фейсбук. 

Слитаме от живота един подир друг - тя е пет години по-голяма от мен, родена 1941. Не бях близък с нея. Имам само няколко контакта, които помня.

Първият е фиксиран в дневниците ми, когато научих че може да ми съдейства да си купя "Предвестници на бурята" на един от любимите ми мемоаристи Петър Манджуков, анархист. Имах изданието на "Прозорец", дори в два екземпляра, но в него 100 страници се повтаряха. Бе от началото на 90-те, когато частните издатели все още нямаха опит - изданието е на "Прозорец”, първото издателство на Йоана Томова. Обадих се на Катя и тя откликна веднага, взех я с колата и по пътя разбрах, че баща й е бил също анархист и от там са връзките й с новия издател на мемоарите, оцелял анархист, а средствата по издаване са доброволно събрани от анархисти съратници. 

Колко неща станаха явни след падането на т. нар. тоталитаризъм, сред които и това кой на кого е потомък. Знам, че Катя, живяла главно в Кюстендил и оформена там като личност и поетеса, за която се заговори едновременно с Биньо Иванов, после дойде в столицата, наложи се не само в литературните среди, но и в официалните, Левчев я издигна до член на УС на СБП, все пак модернистите се тачат. Това е важен пост в тогавашното съюзна йерархия и заемащият го би трябвало да е надлежно и подробно проверен; а възможно е и само авторитетът и гаранцията на Левчев да са били достатъчни, социализмът вече се разпадаше в годините на Андропов и Горбачов, времето когато и тя влезе в номенклатурата.

Затова за мен бе изненадващо, че макар бавно, постепенно, но след 90-те години тя мина в лагера на демократите; допускам заради литературните й приятелства - част от тези, които я утвърдиха, застанаха на страната на новото, което още не бе създадено, но за което се водеше битка. (Тази й инвестиция с времето се оказа печеливша: беше включена в новия канон, изобретен от Михаил Неделчев и Пламен Дойнов). Така че: смятах я от нашите. Купих два екземпляра, макар в ония години да бях твърде безпаричен и на тръгване стана дума и за Вапцаров. Изненадващо за демократка, тя започна с "Ние мислим, че…" и изрази несъгласието си с тезата ми. 

Неволно си спомних, че през 70-те години тя бе един от авторите, поканен да напише за една от поредните кръгли годишнини на поета и написаното бе твърде конюнктурно, за категорията в която я слагаха - на модерен поет новатор. Помня и, че Кънчев доста се възмущаваше от написаното, а в разговора за Вапцаров не го смяташе за голям поет. Но по-изненадващо за мен бе началото на изразеното мнение: - "Ние смятаме…” тогава си записах, че още не е станала индивидуалност, за да каже "Аз смятам…" или "Мисля че…" 

За мен изключително важен проблем след 1990 г., когато вече има възможност да покажеш, че си личност, да изпълзиш извън наложения, принудителен колективизъм… Явно тя изразяваше мнение на среда, в която се движеше и която сега няма да идентифицирам, но казаното от нея показва, че тази среда е най-малкото двулична. Разбира се, не поведох спор с нея. Благодарих й за помощта.

Втората среща, бе по повод на ръкопис, който подготвих на непозната за мен авторка, чиито стихове ми направиха впечатление в "Литернет", Таня Николова, и я потърсих чрез дадения й мейл с покана да й издам стихосбирка. Тогава не толкова търсех неизвестни поети, които да ме впечатлят, а автори, чрез които, издавайки ги, мога нещо да припечеля. Срещнахме се с Таня - моя землячка, според кратката й биография - родена в Плевен, завършила музикалното училище. Тя започна да ми обяснява, че не залага на поезията, че пише от време навреме, че работи като счетоводител. Предложих й да ми даде всичко написано и да композирам стихосбирката й. Съгласи се. Изчетох и подредих изчетеното, тогава все още бях свеж и за моя изненада, получи се добър ръкопис. Понеже тя не можеше да се самофинансира, казах й че ще го предложа в конкурса "Помощ за книгата”, но за да стане работата са важни поръчителите. Посочих й две имена - Екатерина Йосифова и Владимир Попов, целта ми бе да покрия двете евентуални крила в журито - представителите на модернистите и традиционалистите. Тя, все още неука в тази дейност, прие. Владо ми бе лесен, знаех че ще се съгласи, но добавих че ще му платя за рецензията, той отказа, няма нужда рече, но аз държах на своето и когато получих субсидията му платих.

Същото условие поставих и на Катя. Тя ми даде друг отговор: - Ще напиша препоръка ако ръкописът ми хареса, а ако не - няма да напиша. Приех. Но бях сигурен, че ще хареса стиховете на Таня. Което и стана. Книгата включих в минаващата тогава за престижна поредица "Българска сбирка”, в която издавах главно утвърдени автори. Написаното от Таня ми хареса до толкова, че смятах да рискувам и да го включа сред онова, което смятам за добро и талантливо. Оформлението бе на Яна Левиева, мисля че заглавието "Толкоз” бе мое предложение, извадено от стиховете й.

При двете ни срещи с Катя, - когато й дадох ръкописа и когато взех препоръката й, (те станаха на площад "Славейков", тя живееше някъде наблизо и отглеждаше внуци, като в промеждутъците четеше и пишеше, защото я питах кога го прави), стана дума и за римуваната и неримувана в бял стих поезия; о, рече тя, на мен ми е трудно да римувам, в отговор на моето, че ми е трудно да напусна римувания стих. Но доколкото познавам поезията й - тя има значителни успехи в римуваните стихотворения: римите й са необичайни, поднесени и намерени с лекота, не пречат на скокливите й асоциации и нестандартни находки на мисълта. Чел съм и впечатляващи нейни стихотворения в бял стих, в които и значими мисли са поднесени експромто. Навремето съм чувал високи оценки за нея от Иван Цанев, съпроводени дори с допълнението, че й завижда. Тя се котираше много добре сред унгарските ми приятели поети и бе благодатна за превод; ценеше я и превеждаше и Дьорд Сонди, поклонник на всичко нестандартно според него, в което често влизаше и това, което бе несръчно, недоизкусурено и не можеше да изпълни закона. Поради това минаваше за модерно.

Имам още две бегли преживявания с нея. Едното трябва да е от 1978 г., посрещане на Нова година. Бях поканен от Калина Ковачева - познайница от търновските студентски години, после от вестник "Народна младеж”, когато като зав.-отдел думата й се зачиташе във вестника и тя се застъпи за мен да стана консултант по поезията, правех го веднъж седмично, и така си добавях малък приход към малката месечна извънщатна заплата във в. "Пулс"; аз не съм я чувствал никога много близка, но тя проявяваше към мен добро чувство и загриженост, дори ме покани да делим един апартамент в Блока на радиото и телевизията и станахме съквартиранти (добрината й към мен успях да й върна в годините на демокрацията, когато тя беше сред обърканите и люшкащите се, но аз я поканих и й издадох книга в поредицата "Българска сбирка”, независимо че минаваше за комунистка, а може и да беше, но мен това не ме интересуваше, а стореното добро, на което бях длъжник). 

Та събрахме се тогава - ние, самотниците, катастрофиралите в брака и интимния живот (тя наскоро се бе развела с Владо Даверов), в нейния апартамент, панелен, все още недоустроен, може би в "Младост" или "Дружба", вече не помня квартала, но си спомням колко е унизително да си самотен на празник. Добре, че Господ на следващата година ми подаде ръка и намерих жена си - единствената, първата и последната, към която изпитах доверие. Но тогава ми бе толкова отчайващо всичко, толкова болно, че бях отвратен и от себе си, и от съдбата, която ме бе натикала в този хладен и все още влажен апартамент на хора събрани от личните си нещастия. Помня, че на сутринта дойде Катя с новия си приятел - тя имаше несполучлив брак, от който се измъкваше или се бе измъкнала и се опитваше да започне нов живот; човекът до нея бе млад, симпатичен мъж, строен, чернокос и черноок, актьор в Кюстендилския театър, мисля че малкото му име бе Николай; на сутринта, малко по-късно, цъфнаха и други двама неудачници, които не криеха връзката си в литературните среди - Борис Димовски и литературната критичка Нина Андонова.

Последната запомнена от мен среща с Катя бе през 2015 г., когато се връчваше поредната награда за поезия "Николай Кънчев". 

Федя я беше превърнала в средство за лична литературна политика и не ми се щеше да ида, но го направих заради хатъра на поета Божидар Богданов от Белене, който бе сред номинираните за наградата. Ритуалът се проведе в галерия ,Средец” на министерството на културата. Въвеждайки европейски стандарти в процедурата по връчване на наградата, Федя бе поканила предния й носител на Екатерина Йосифова да изнесе лекция. Никога допреди не бях виждал толкова неподготвен човек, който се подгигилваше, както казват в Биволаре, прелистваше ту тази, ту онази папка, говореше несвързано, при това баналности, посолени с някой цитат от Аристотел и не знам кой си вече; не, не издържах и изрекох гласно: - А бе може ли толкова глупав човек да бъде голям поет?! Пламен Антов, който седеше до мен се възмути, а малко по-далеч седящата Мариана Фъркова ме погледна солидарно.

Но сега, когато не съм на тържеството, мога да кажа: - Може! И си спомням мисълта на Пушкин, която Иван Цанев често цитираше: - поезията трябва да бъде и малко глупавичка.

Не съм я проверявал, но животът, познанствата ми с български поети, я потвърждават. Учена-недоучена, чела-недочела, тя превъзнася т.нр. дарба, държи се и разчита на простодушието и доста често улучва - и ту трогва, ту отблъсква с претенциите си, но върти колелото на литературните страсти, в които несигурните в себе си и индивидуалността си се прикриват зад групата, авантосват облаги за признанието си чрез мирното съвместно съжителство, в което за очи са ръка за ръка, дружни, обичащи се, а зад гърба си говорят един срещу друг.

Видях различни постове след смъртта на Катя и най-честите са как тя ги подкрепила, как ги миросала, а щом е така то значи и те са нещо. Връх на този стил бе написаното навремето от Марин Бодаков, и той, уви!, покойник: - Иван Теофилов ми е баща, а Катя Йосифова майка в поезията. Под постовете с възвишеното "Непрежалима е загубата за българската поезия!” написах нещо по-просто: Бог да я прости! Най-голямата загуба първо е за нея - Безценният Живот, който тя претвори в Поезия. Лоша вест! 

Доколко е значимо създаденото от нея не ни е съдено да разберем. Предстои най-дългото пътуване във времето чрез сплетените една в друга нейни думи, пътуване в което никой не може да ти помогне с никакви протекции, освен самите думи. Ако са необходими на следващите четящи.

14.08.2022, Ярема

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ДНЕВНИЦИ

    Радичков - от другата страна на луната

     Из "Дневници"-те на Марин Георгиев

     
  • В ЦЕЛТА

    “Величие и низост" показва какви политици липсват днес

     

     Твърде много са чембърлейните и твърде малко чърчилите в днешната политика. Твърде малко и твърде малки

     
  • В ТЪРСЕНЕ НА ИСТИНАТА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • ЮБИЛЕЙ

    Том Круз на 60

    Днес едва ли някой предполага, че в живота му е имало и трудни мигове, а и отчаяние. 

„Има народ, роден да господарува. Друг – да твори. Трети – да воюва. А има народ, роден с едно едничко фатално предназначение: да бъде под чуждо владичество – и да конспирира. Господи! Не разбирам премъдростта ти да надариш с тая нелепа стихия народа, който населява моето отечество.“

Димитър Подвързачов, поет, преводач, драматург, роден на 6 октомври преди 141 години

Анкета

Подпишете се в подкрепа на украинския народ!

Путин е престъпник! - 89.2%

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Истинският паспорт на поета

 

Прекрасното творчество на Кирил Кадийски е едно от малкото, което воюва самоотвержено с ерзац литературата

Проглеждането за истинските български ценности е пътят към истинския патриотизъм

 

Евгени Кънев за филма "Тютюн"

"Изобретяване на самотата" - книга за паметта и самотата

 

Една неопределима жанрово книга с много вълнуващи прозрения от майстора на словото Пол Остър