ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ
Ако изключим Кафка и Пруст, може би няма друг съвременен писател, за когото да е писано повече, отколкото за Жан Пол Сартр (1905- 1980). Мнозина сравняват автора на “Битие и Нищо” с неговия велик сънародник Виктор Юго. Някой дори писа, че: “Виктор Юго е луд, който се счита за самия Виктор Юго, докато Сартр е луд, който изобщо не се мисли за Сартр”... Наистина този неспокоен французин може да бъде определен твърде трудно. Самият той казваше: “Аз, Сартр винаги съм в ситуация!”. А ситуациите, както е известно, нерядко се “залягат”, напластяват, а могат да предизвикват и скандали. Скандали на съвестта и морала, скандали на вярата и на кръста. Самият Сартр не беше вярващ, а по-скоро атеист, но “одисеите на неговата съвест” смущаваха мисленето на мнозина десетилетия наред.
Свободата в творчеството и живота на Сартр също предизвикваха скандали и бяха “кръст”, който писателят и философът носеше с надеждата да намери себе си и да спаси хората. Спасението, според него, бе необходимо повече в социален и исторически, отколкото в личен, морален план. И фашизмът, и комунизмът – двете “велики идеологии”, които го вълнуваха през целия му живот – не целяха нищо друго, освен да поснигнат Абсолютното или Идеалното. Но Сартр не се виждаше като “апостол на Абсолютното”, а по-скоро като “мислител в една объркана епоха”.
И наистина бе такъв. Знаеше, че неговото (т. е. нашето) време, както всички други, има нужда от хора, които го анализират, наблюдават и дори прогнозират. Тази роля обикновено е присъща на писателите с “пипалца” и “фасетки”. А кой повече от Сартр имаше “пипалца” и “фасетки”? Като своя скандален предшественик Андре Жид, играл неговата роля между двете войни, Сартр бе философът на следвоенна Франция и Европа.
Разбира се, неговото влияние бе далече по-голямо от това на Жид. В центъра на търсенията му бяха проблемите на съществуването (екзистенцията), произтичащо главно от промените в света след появата на марксизма и руската революция – тази “двойна митология”. Революцията, според него, бе “конкретният вирус”, заразил масите, “слепи и бинтовани от имагинерното”, а марксизмът – "метод- фетиш за заклинание на утопиите”. Но преди да достигне до този верен извод, той ще измине доста дълъг път. Проблемът е дали писателят може да бъде “съвест на епохата” и да не бъде забравен, както днес почти никой не си спомня за вездесъщия някога Андре Жид.
Но други “съвести” като Волтер, Анатол Франс или Зола, сигурно няма да бъдат забравени. В интервю за специален, посветен нему , брой на списание “Облик”, авторът на “Битие и Нищо” се питаше “Какъв съм аз?” “Философ или литератор? Мисля,че това, което донесох с първите си опуси, бе реалността, която включва и двете – литературата и философията. Всичко, което написах е и едното, и другото. И това може да се каже и за белетристиката, и за драматургията, и за критическите, и за философските ми опити. Всъщност, моите литературни съчинения винаги са имали определен философски привкус...”
Идеалистическият атеистичен екзистенциализъм на Сартр се съсредоточава главно върху анализа на човешкото съществуване: върху това как то се преживява и осмисля от самата личност и се разгръща в поредицата от доброволни избори, неподвластни на законите на Битието.
Човекът, според тази философия, е “свобода и нищо друго”. Той може да се прояви като нравствен единствено, когато предпочете свободата. Отделянето от Битието в себе си (Нещото) и Битието за себе си (Съзнанието) е в основата на екзистенциалистичната теория на писателя-философ. Той третира Битието като “процес на непрекъсната дезинтеграция”. Но обективната връзка между явленията и обективния свят, вторичността на човешкото субективно съществуване и на съзнателната човешка дейност – всичко това неизбежно посъжда на дезинтеграция и екзистенциализма на Сартр. И той се опитва да ревизира своята философия с помощта на марксизма. През 1960 година публикува предизвикалия доста шум труд “Критика на диалектическия разум”, в който, при опита си да преодолее пропастта между “одухотворения човек” и материалния свят, се лута между марксизма от ленински тип и анархистичния волунтаризъм.
Човекът Сартр стана до известна степен жертва на една двусмисленост. Типичен буржоа по произход (сам се считаше за такъв и често се оплакваше) той питаеше към тази класа истинска ненавист до смъртта си! Но никога не рискува, не отиде докрай – не стана нито член на ФКП, нито на някоя друга партия. Предпочете да наблюдава историята отстрани, макар в редица моменти да вземаше думата, за да осъди, например: кървавото потушаване на Унгарската революция от 1956-а, съветската танкова инвазия в Чехословакия през 1968-а, агресията на СССР в Афганистан през 1979-а...
Всъщност, Сартр беше скромен и не акцентираше върху философията си – тя намери блестящ израз в драматургията му, на която държеше като че ли повече. Не искаше да усложнява нещата. Цитиран и отричан, обожаван и хулен, той просто не можеше да остане незабелязан. Имаше и твърде много приятели, ученици, последователи – за съжаление някои от тях (Албер Камю, Морис Мерло-Понти, Клод Лефор, Реймон Арон, Бернар Анри-Леви) се отдръпнаха от него. Но въпреки това влиянието му бе огромно. Някой дори писа, че: “Сартр – това е цяла лява партия, четвъртата във Франция”. Андиберти го нарече “интелектуалният страж на Европа”, докато Франсоа Мориак, възмутен от позицията му във връзка с Алжирската война, го обяви за...”клинично луд”. Но може би най- точна бе реакцията на Шарл дьо Гол. Когато през размирната 1968 година властите се опитаха да го арестуват заради открития му протест срещу полицейския произвол в Париж, генералът се намеси в негова защита (макар преди това да бе остро критикуван от писателя) и заяви: “Не може да бъде арестуван един Волтер!”. За прибързаните и наивни отрицатели на писателя, готови да възкликнат: "Със Сартр е свършено!”, издателство “Грасе” от Париж донесе преди време неприятна изненада. Публикува “Свидетелства за Сартр” – два великолепни обемисти тома (1433 страници!), отпечатани на базата на неговото прочуто списание “Тан модерн” (Модерни времена), броевете 531, 532 и 533, както и внушителен брой писма, статии, спомени – негови и на съвременници. Изданието на “Грасе” ни представя една наистина голяма и твърде сложна личност, с нейните велики прозрения и велики заблуди.
Времето на Сартр – от 40-те до 70- те години на ХХ век, беше безкрайно интересно и без съмнение, той постави отпечатък върху него. Неслучайно един френски критик остроумно отбеляза (и по този начин направи точна характеристика на писателя- философ), че ако Жан Пол Сартр се бе родил през ХVI век, той непременно би бил един от най-дейните енциклопедисти, пръв помощник на Дидро и заедно с него не само би написал голяма част от статиите в Енциклопедията, но би воювал и за нейното бързо издаване и още по- бързо разпространение във Франция и Европа.
