Представяме ви откъс от разговорите на литературния историк Вихрен Чернокожев със сатирика дисидент Радой Ралин . Книгата "Просто живях..." е издание на център "Боян Пенев" към Института за литература при БАН и излезе в малък и ограничен тираж. Диалозите между двамата са водени години наред. Ралин почина през 2004 г., а Чернокожев - 14 години по-късно.

"Тази анкета е много ценна и интересна от психографска и дори психоаналитична гледна точка. Тук е целият душевен свят и на анкетирания Радой Ралин, но и на анкетиращия Вихрен Чернокожев. Тук двамата разкриват своя интелект, своята чувствителност, своите усети, своите идеи. Тук са две личности в един доверителен диалог. Радой Ралин - изключително широко скроен, винаги с ясна гражданска позиция, с неговата житейска и творческа одисея, и Вихрен Чернокожев - ерудиран и почтен, с не по-малко дързост към предизвикателствата", се казва в анотацията на изданието. То може да бъде купено в книжарница "Български книжици".

ОТКЪС от "Просто живях..."

През 1966 г. почнаха да се явяват апострофите. То и отпреди имах някои апострофи. Минаха като епиграми: „Човекът е човек, когато е на път. / Но могат тоз човек насред път да го спрат“. Сега съзнателно почнах да мисля върху този жанр. Той е възникнал още навремето у Ботев: „Преклонената главичка остра сабя не сече, / но такава хомот влече“. Смятах, че това ще е съвсем нова форма в сатирата.

Това е всъщност нов сатиричен жанр.

– Да, защото епиграмата я изчерпва вицът. А тук един стих дава възможност за няколко апострофа, няколко мнения да се изкажат, цяла „дискусия“ да се устрои. За съжаление, Незнакомов, тогава заместник главен редактор на „Стършел“, казваше, че това са безплодни неща.

Започнах да пиша „Ще дойде детето“ .

– Преди това в „Септември“ излиза новелата под същото заглавие.

– Да, ама аз сега пропускам... Всъщност това не е новела, а сценарий. Уволняват ни през март 1964 г., преди да отида във „Фокус“-а. И Любо Шарланджиев ме пита какво ще му напиша. Искаше да постави мой сценарий. Седнах един понеделник – ама много ми вървеше. Вечерта той идваше да види какво съм написал и оставаше много доволен, даваше различни идеи. Един ден ми каза: „Радой, много съжалявам, но Христо Сантов ме извика да правя филм по неговия сценарий на „Железният светилник“.

Този сценарий го четоха, одобриха го, платиха ми го... От Нова година почнах в „Български писател“. С Джагаров, който беше станал председател на Съюза, една вечер се видяхме в Руския клуб: „Ти ще ми помагаш, ще бъдеш един от бъдещите секретари и ще отговаряш за сатира, драматургия и кино“ . Аз отказах. За отношенията си с него специално ще говоря. „Жоро, ти знаеш много добре, че аз нямам влечение към тези работи. Ако ти караш една по-прогресивна и по-либерална политика, ще ти помагам. С тебе ние имаме политически разногласия, естетически нямаме.“ Действително той възстанови Константин Константинов, той възстанови Далчев, опита се да ги постави в центъра на вниманието.

През лятото написах нещо от „Есенни къпини“. Тази стихосбирка най-напред я наричах „Показания“ – показания за своя живот. Тя беше готова 1968 г. май месец и щеше тогава да излезе, но попречиха чешките събития. После сложих друго заглавие „Късни свидетели“. Най-накрая дойде „Есенни къпини“. Защо „Есенни къпини“? През есента, когато бях на морето, наблюдавах ги тези къпини. Вече става ноември, декември, те се греят на това безсилно слънце, едва-едва узряват... Това е съдбата на нереализираните личности.

– Този въпрос все по-често ни занимава.

– Ами да... Беше там Дамян Дамянов. Чете, много ги хареса. Направих след това и другите.

– Как стана така, че Невена Коканова илюстрира „Есенни къпини“? 

– Бяхме се много сприятелили с нея и с Нейчо Попов. Направихме една тройка да ходим да вършим добрини, да оправяме разни заплетени работи. Венчето беше един светъл образ в него време. „Нашата малка Жана Д’Арк“ е неслучайно казано в пиесата.

Последната си стихосбирка съм нарекъл „Последен понеделник“.

– А към „Късни свидетели“ отново сте се върнали.

– Харесва ми това заглавие – „Късни свидетели“. Те идват, след като делото е вече определено, решено. Те нямат практически характер, идват, за да осветлят обществото за истината. Но тази истина – тя няма да послужи за нищо вече. Сега и да кажем, че Трайчо Костов е невинен, какво ще помогне? Нали него вече го няма.

Изобщо, почнаха още по-тежки години. Дойде паметната 1968! Стачкуваха и във Франция, и навсякъде... Аз давах и в „Стършел“, и другаде... Дам пет неща – едно отпечатат, дам осем неща – две отпечатат. Изобщо, с голяма мъка успявах. Работата ми в издателството минаваше доста конфликтно. От „Стършел“ бяха дали един сатиричен сборник, който аз изцяло преработих, включих нови автори. Направихме го „Будилник“ по името на Ботевия „Будилник“. Стана хубав, но Султанов го спря заради чешките събития.

Помолих Невена Коканова да ми направи илюстрациите. Имах от нея подарявани картини. Макар в тях да личеше несръчност, неовладяна форма, пърхаше настроение, точна психологическа обосновка. Спомняш ли си как е нарисувала онова момиче, макар с идеални рамена, но с изхабени устни и очи на 50-годишна жена? Всичко сочеше, че Невена Коканова е един мислещ художник. Иван Давидков  не ги хареса, искаше да ги маха. Трябваше дълго и упорито да се боря.

Книжката тъкмо беше под печат, ето че ме удариха за „Люти чушки“. В края на 1968 г. През това време с Милчо [Левиев], с Васил Чертовенски , с други доста говорехме за фолклора. Занимавах се с народните поговорки, издирвах ги. Исках да ги актуализирам.

– Тази обработка на фолклора не носи ли рискове?

– Защо? Да постигне Петко-Славейковото съвършенство както „Да би мирно седяло, не би чудо видяло.“ Най-идеално да бъде като алитерация, като звучене. Да стигне най-стегнатия си вид.

– Все пак не се ли губеше автентичността на фолклора?

– Не, не се загубваше нищо. Мога да ти дам примери. Някои пословици и поговорки, които са доведени до съвършенство, ги оставях същите, но им давах друго заглавие, което да влезе в спор, да влезе в полемика с техния подтекст. Всички знаят, че „хитрата сврака – с двата крака“ е една насмешка срещу хитреците, които рано или късно попадат в капана. А пък ние го направихме обратно. На Димовски аз не съм му казвал какво да нарисува. И той е човек с ужасно богати идеи. „Хитрата сврака – с двата крака“ – взела две власти, стъпила върху две бюра, не само съвместител, нали! Така то става вече друго. 

– Рисунката тука помага много категорично.

– С това заглавие и с тази рисунка то става нещо съвсем ново! Някои ги направих по-ритмични. Или: „Дето брада заповядва – там народа се не радва.“ Това „брада“ го тълкували или като цар, или като поп. Ама римата я нямаше. Аз го направих с рима, като поправих „дето брадва заповядва“. Ясно е, че става дума тук за насилието.

– Как възникна тази идея у Вас да обновите стари фолклорни традиции?

– Исках да разбера откъде са дошли нашите поговорки. Мисля, че не чрез Франция, не чрез Русия, а са дошли чрез Турция. За себе си бях убеден, че в народното творчество, както има народна лирическа песен, народна балада, юнашки епос, така има и епиграма. Епиграмата не е римувана поговорка, защото има римувани поговорки без виц. Те не са епиграма. Но където има критично отношение, подигравка, смях – това е фолклорната епиграма. Исках да покажа, че епиграмата не е нещо, внесено отвънка. Васил Иванов, директор на Радиото , писа, че епиграмата получила развитие, несъвместимо с ръста ѝ.

– Не се е чак толкова развила. От епиграма до епиграма има разлика.

– Е, да. Но искам да кажа, че народната поговорка, народният афоризъм – то е едно, но друго е „Брада сива, глава дива“. То е друго вече, има оценъчен момент.

– Скандално известната епиграма „Сит търбух / за наука глух“ наистина за Живков ли беше, както се говореше?

– Тя беше за Тодор Павлов, а те го изкараха, че е за Живков. Но всички бяха народни поговорки. И понеже вече те са били народни поговорки, народът ги знае, вижда тук-там само някоя поправка, той му се радва, както когато чуе в някоя чужда музика нещо национално. Редакторите с мъка, с нежелание ги приемаха. Книжката, която приготвих и занесох на Милтенов, тя цялата беше вече публикувана.

Покрай чешките събития почна и у нас стягане и кого ще ударят – естествено, моя милост! Пуснаха книгата в 40 000 тираж. След това я изземаха от книжарниците и се стигна до там, че я изгориха.

– По чие нареждане стана това?

– Доносът беше го направил Анастас Стоянов. Той беше секретар на Съюза . Станал да говори пред Живков, че работата не върви, защото имаме хора, които ни пречат: Блага Димитрова, Христо Ганев, Валери Петров, Емил Манов, Радой Ралин.

Просто трябвало тогава да се удари, за да не станат и тук чешки събития. Иззеха книгата, уволниха ме, а точно есента почваха моите стомашни кръвоизливи.

– Целия тираж ли изгориха?

– Не, не успяха. Доста хора си бяха взели вече книжката. Едната половина от тиража продадоха, а другата половина по пряко нареждане на Павел Матев изгориха в пещите на комбината. После приятели ми дадоха листчета с обгорени краища, отхвърчали от тягата. Сега да спрем…

Мнозина приятели ми казваха, че голяма част от епиграмите ми се превръщали вече във фолклор. Чували ги и от хора, които никога не отварят книга. Какви ли недоизкусурени опити не ми приписваха.

– На какво смятате, че се дължи това фолклоризиране?

– Сигурно са съвпаднали с настроенията на народа. И поради тяхната краткост и звучност, схванали са ги лесно. Тогава си казах, че трябва сериозно да се задълбоча във фолклора. Прочетох всички пословици и поговорки от нашите „Сборници за народни умотворения“, Славейковите пословици и сборниците „Народно творчество“ на „Български писател“. Забелязах, че някои от поговорките са римувани – вероятно влияние от турските, които почти всички са римувани. Но в „Лика прилика като два стръка иглика“ имаме сравнение, имаме олицетворение, може и метафора да имаме, но сатира няма. (Па може и да има, ако им вложиш сатирична интонация. Например, ако имаш карикатура, двама мошеници.)

Почнах да подбирам поговорките по смисъл още в 1963 г. Ставах рано, ходех да пазарувам. Трябваше да нахраня децата. Ох, ще бъдеш и ти жив и здрав да имаш деца, да видиш как се хранят малки деца от мъж... Плюят, всички стени наоколо бяха ги напръскали, с лъжичката замахват. Отивах до стола, взимах храна. Все така ме бяха запомнили – в тъмнокафяв шлифер, един слаб, да мъкна котелките и мрежите. Вечер, след като ги навечерям, майка ми ги слагаше рано да спят. Към осем и половина те вече са заспали. Тогава изчиствам печката (нямаше още парно), измитам цялата къща. Запалвам печката, то стане вече 10–11 часа. И тогава се занимавах с пословиците и поговорките. 

Сменях думи, за да станат по-двусмислени епиграмите. Исках да докажа, че един и същи израз може с друго заглавие да придобие коренно различно съдържание. Петко Тотев  още тогава писа статия, която извадиха от сборника и го претопиха.

– Става дума за сборника „Фолклор и литература“ .

– Да, след като извършиха погрома върху „Люти чушки“ и махнаха статията.

В 1968 г. главните усилия на властта бяха да не се предизвикат чешки събития и у нас. Не могат да разберат, че когато съдбоносните събития назреят, никой не може да ги спре. Най-малкото някакви си епиграми и литературни творбици могат да бъдат в състояние да завъртят колелото на историята. Книгата беше предадена на издателството и илюстрирана, готова, още в 1964 г. Все я чаках да излезе.

– Защо бе предложена в „Български художник“?

– В нея своето участие го считах много по-скромно. Това са народни епиграми. Всичко беше пуснато. Само за една епиграма: „Не е Тодора за пред хора“ не се съгласиха, да не намеквала името на Живков.

Вдигна се голям шум и един ден, без да повикат мен, без да повикат Димовски, в ЦК свикват партийните секретари на всички културни институти, говорят им за тази „груба диверсия“, която сме извършили. Там са съдиите, там са и прокурорите, а нас никой не ни пита. Николай Зидаров, партийният секретар, даже и не попита как стои работата. Това ми беше най-обидно. Като че ли ние сега специално за събитията в Чехословакия сме избързали да я  направим. Затуй е пусната и в масов тираж – да създава настроения срещу държавата. Глупости!

На 2 декември 1968 г. ни извикаха в Градския комитет. Явявам се по тяхно искане рано сутринта, в 7 часа. И ми дават да прочета обвиненията. Прибраха ми листа веднага, не ми го оставиха в ръцете, а го заключиха. Оставиха ме сам в стаята, която също заключиха. Минава 8, минава 9. Към девет и половина ме викат. В това време, после разбрах, гледали „Фокус“ те. Болно ми е сега да си спомням всичките най-гадни обвинения. Приписваха ми епиграми, писани например от Иван Коларов : „За няколко дена, тайно и полека / цените пораснаха с няколко века“. Отговорих, че това ми се приписва! Стана Делчо Чолаков , касапин по нрав, и казва: „Ами на теб ще ги приписват, я, няма на мен да ги приписват, я!“ Ужасна работа!

Излезе и неподписаната статия на Богомил Райнов в „Литературен фронт“ . Тя се препечата и в „Работническо дело“. И в цяла София пуснаха слуха, че съм интерниран. Борис Манов  ме заплаши с интерниране.

– Не се ли намери тогава човек, който да Ви защити?

– Никой. А, на събранието в Съюза се обади Невена Стефанова, благодаря й, стана Радевски и той ме защити. Цял живот ще го помня! Христо Ганев попита Джагаров чел ли е „Люти чушки“ и съвсем го смути, а после направи най-логичната защита. Христо е неповторим, не ти дава дори да му кажеш „Благодаря!“ Аз отговорих така: „Намирам наказанието за жестоко и несправедливо“. Т.е. не го приемам. Обяснявах чисто научно защо съм се занимавал с тези поговорки.

Сашо Геров отправи до ЦК едно писмо, ще ти дам да го прочетеш . Някои хора бяха пратили писма до ЦК, до „Работническо дело“.

Аз тогава заминах за Хисаря. Тук заварих Челкаш, вече пенсиониран. Посрещна ме много сърдечно: „Душо страдална, успокой се, зарежи я тази сатира. Виждаш, че в нашето време не може да се прави сатира“. Същото, което и Бешков казваше. Тогава написах стихотворението „Най-после“, което го бях посветил на него: „Искам и аз да стана на себе си добър баща“. След време разбрах, че Хаим Бенадов е пратил писмо до Давид Елазар .

– Всъщност Димовски наистина ли е използвал подписа на Живков за опашка на прасето?

– Един карикатурист, ако иска да осмее коя да е персона, той има други средства. Има хиляди начини, та ще взема да фалшифицира подписи. Хайде сега! Нелеп аргумент, просто търсеха под вола теле, за да ни ударят. Георги Марков разправяше от кафене на кафене за „Люти чушки“ . Из цяла София се разпространи, взе колосални размери този слух. Тогава двамата с Димовски пратихме едно писмо до Живков, че всичко това не е вярно. Искахме да ни приеме. Той ни отговори с едно писмо, което ще прочетеш. Щях да забравя одеве да го кажа: писмото беше преди да ме накажат още.

Дойдох в Хисаря да превеждам Пушкин. Казах си, че докато ми тече и тежи наказанието, няма да публикувам нито ред сатира. Но пишех в един бележник каквото ми хрумне – афоризъм, сюжетче и после, като ги обработя вече, ги зачерквам. Тук написах стихотворението за Пилат . Написах доста лирически стихотворения. В това време вървяха из София слухове, че аз съм интерниран. Е, те ме предупредиха да не се мяркам много в София. После научих, че когато случаят се разглеждал в Политбюро и всички били за моето изключване, Живков заявил: „Не, не бива, много е крайна мярката“. Наричаха ме враг, обвиняваха ме в диверсия, шпионаж. В какво ли не ме обвиняваха. Извикаха ме в 7 часа, към обяд те един по един излизат, а мене ме държаха до 5 часа. Бяха свикали целия Градски комитет, трийсет души. Те са всички заедно, но нас с Димовски ни викат поотделно. Всички искаха изключването ми, но накрая Борис Манов каза: „Ние няма да го дадем на враговете“. И ми дадоха последно предупреждение.

– Оставиха ли Ви да се изкажете?

– Накараха ме да се изкажа, но непрекъснато ме апострофираха, че лъжа. Цяла книга може да се напише за тези десет часа. А на Димовски са казали: „Ний макар да го наказваме, той е многодетен и живее в една стая и... ще му дадем квартира“. Разбира се, излъгаха.

Превеждането на Пушкин ми даде едно успокоение. „Я помню чудное мгновенье“ Л. Стоянов беше превел „Аз помня онзи миг чудесен“, Джагаров – „Аз помня чуден миг над мене“. Аз го направих „То беше чудно мигновение“. „Мигновение“ означава пиетет, обожествяване на обичаната жена. Може всяка друга дума да пропусна до думата „мигновение“, без нея стихът не може. Всеки преводач предпочита по-кратките думи, за да може да се вложат останалите. Преводът на това стихотворение ми помогна да си изработя някои принципи при превеждането и по-нататък.

Пращаха ми окуражителни писма Далчев, Муратов, който винаги е бил като брат над мен. Ние с него по характер никога не сме се разбирали, заради идейни възгледи сме влизали в противоречие. Но тука той постъпи много човешки. Бай Хаим мълчеше, че е пратил такова писмо. В ИСУЛ ме гледа моят лекар д-р Васил Янчев и добре, че ми даде медицинско свидетелство. Без него лагерът ми ставаше сигурен. Това е истината.

– Дотам ли щяха да стигнат нещата?

– Те бяха стигнали вече. Без медицинското свидетелство на професор Васил Янчев щяха да ме пратят в лагер и аз щях там да си умра. 

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ЮБИЛЕЙ

    Том Круз на 60

    Днес едва ли някой предполага, че в живота му е имало и трудни мигове, а и отчаяние. 

„Какво означава да си готов да напишеш книга? Били ли са готови Стайнбек, Джейн Остин, Хемингуей, Шекспир, Дикенс?“

Даниел Стийл, американска писателка, родена на 14 август преди 75 години

Анкета

Подпишете се в подкрепа на украинския народ!

Путин е престъпник! - 89.2%

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

"Изобретяване на самотата" - книга за паметта и самотата

 

Една неопределима жанрово книга с много вълнуващи прозрения от майстора на словото Пол Остър

Прочетете „Хората на Путин"! Няма да съжалявате

Николай Слатински: Ех, ако можех, щях да заръчам по един екземпляр от книгата за всички наши политически путинофили

Езикът като оръжие. Как заговаря обикновеният човек по време на диктатура

 

Българското издание на "Езикът на третия райх" е планирано "много преди изобщо да се заговори за война в Украйна", казва издателят Манол Пейков