КИН СТОЯНОВ, "ФЕЙСБУК"
Досега не написах нищо. Не, че не ми е мъчно. Тъкмо напротив. Милчо Левиев си отиде. Отлетя към безкрайните джазови простори.
Отиде си Чичо Милчо. Мога да напиша много. Много помня. Ще се спра до тук:
Когато баща ми беше вече терминално болен, заведох Милчо Левиев и Вики Алмазиду да го видят в болницата. Татко ги посрещна с думите:
- Милчо, музиката е паметта на Вселената.
- А поезията каква памет е, Радой? – попита Милчо.
- Тя е друга памет – отвърна му баща ми.
Сега вече и двамата, като милиардите души атоми, са при Великата Божия Памет и сигурно търсят къде е паметта на поезията и музиката, заедно с Панчо Владигеров или Атанас Далчев и толкова още Божии таланти…
Когато Милчо Левиев избяга от социалистическа България, баща ми беше щастлив. Вярваше, че „чичо Милчо“, както ни учеше да го наричаме с брат ми Стефан, ще може да изрази своя талант на световната сцена. И татко беше истински радостен, когато „чичо Милчо“ успя да му прати една „тава“ – както ги наричахме тогава – грамофонна плоча със свое участие; композиции, аранжименти, клавири в грамофонна плоча на Дон Елис – „Don Ellis – Soaring“. Обложката на „тавата“ беше разгърната в синьо, а върху синьото, разперени крилете на птица – тъкмо бяхме прочели програмната повест на Ричард Бах „Джонатан Ливингстън Чайката“. Баща ми веднага импровизира думите в една от пиесите от „тавата“:
Кин-чо ти праща мно-го здраве, чи-чо Милчо! Стеф-чо ти праща мно-го здраве, чи-чо Милчо!: Don Ellis - Nicole -1973
Снимката, която качвам е от фонда на Радой Ралин в Държавна Агенция „Архиви“, по мои спомени е от 1983 г., фотограф – Атанас Кънчев, можете да я видите като пано в Студио 1 на Радио Пловдив: Йоан Левиев, Милчо Левиев, Леа Иванова, Радой Ралин и Веселин Николов – Весо Червения, който, за разлика от някои днешни пловдивски патрЕоти мушмороци, още във времената на пролетарския интернационализъм беше нарекъл групата си „Бели, Зелени, Червени“.
