ОТКЪС

ПЪРВА ЧАСТ

Нещо ме гъделичкаше по бузата, ама не като че ме гъделичка, ами по-другояче. Отворих си очите, обърнах се на другата страна и съвсем се събудих. Тогава поисках да разбера какво ме гъделичка. Не беше заекът, защото той спеше. Моят заек спи с отворени очи. Казва се Зайо и има много смешни панталони. Зайо не е истински заек. Направен е от плат и вътре в него има зашити сламки. Истинските зайци могат да се ядат, а моят не може.

- Събуди ли се, моето момче?

- Това беше мама. Тя ме погали.

- Нещо ме гъделичкаше - казах й аз.

- Кога? - засмя се мама.

- Ами сега - викам й аз.

Пък мама каза, че сигурно слънцето е било.

Слънцето ме гъделичкало! А то къде е? Чак на небето. Слънце то е едно такова никога не можеш съвсем да го видиш. Щом го погледнеш, и очите ти се затварят. А месецът вечер се вижда целият - и очите му, и устата му, а защо няма уши, не може да се разбере.

Веднъж на улицата видях един човек, който имаше ухо от плат. Едното му ухо беше от ухо, а другото от черен плат. Аз дълго се обръщах след него, пък татко каза, че не е хубаво да се обръщам така. То и татко понякога се обръща, ама аз съм малък и не знам кога бива да се обръщаш и кога не. Аз съм малък, защото не обичам спанак. Дядо, като беше жив - той и сега си е жив, ама когато умря, замина нанякъде, - дядо казваше, че в спанака имало много желязо! Нали беше стар и бъркаше, като говори, затова тъй казваше. Че как в спанака ще има желязо! Спанакът е мек, а ако имаше в него желязо, хората щяха да си счупят зъбите!

Аз съм малък, пък като скочих в една локва, мама каза:

- Не си вече малък. Може ли такива работи?

- А като я попитах какво е това лава, тя вика:

- Малък си още, не мога да ти обясня.

Ето сега тя идва да ме облече, а после ще трябва да се мия. Ставал съм чист и хубав. А веднъж като измих моя приятел Зайо, той стана един смешен - ужас! Има работи, които се мият, и други, които не бива да ги миеш. Ама мене ме мият. Водата тече и

пръска, и е една такава студена, и аз започвам да хленча, и знам, че мама ей сега ще ми се скара, но аз съм един вагабонтин и пак си хленча. Тази дума страшно ми харесва и си я казвам. Веднъж и на един чичко я казах и той много се смя, а татко се разсърди.

- Виж какъв си хубав сега! - каза мама, като ме изми.

Всички викат, че съм хубав. Ужасно съм хубав. Хубав съм като куче. Татко, когато се върне от работа, все казва:

- Уморен съм като куче... Гладен съм като куче... Няма да ми викат като на куче!

А пък аз съм хубав като куче и обичам да се гледам много в огледалото, за да видя колко съм хубав.

После пък се закусва. И ще трябва да пия това мляко. Аз не обичам мляко. Обичам фъстъци, но никой не ти дава това, което обичаш. Като стана голям, ще правя само такива работи, дето обичам. Ще си купя фъстъци, ама цялата вана ще напълня... И най-мразя този каймак, пък той бил най-полезен. Аз скришом го плюя, а той се закачва на чашата и виси като парцал. Ама откъде идва този каймак? Нещо млекарите правят с него, защото някога има много каймаци, а някога хич. Млекарите са едни мош... мош... забравих как се казваха.

- Мамо, как беше това... мош... мош... е, как се казваха млекарите?

А мама се прави, че не чува, а само повтаря:

- Яж! Яж!

Тя все така прави, уж не ме чува, когато я питам нещо важно.Тогава се ядосах и натопих носа на Зайо в млякото. Той нищо не каза. Той винаги си мълчи, ама ние с него много се обичаме. Когато дойде за пръв път у нас, навън имаше сняг. Аз стоях до прозореца и гледах как в снега нещо блещука, святка, ей тъй, много чудно, като звездици, ама съвсем мънички. По обичам снега, защото всичко е бяло и меко, а когато вали дъжд, улицата става черна и лъщи. И конете не обичат дъжда, те стават тъжни и си клатят главите, когато ги намокри, а когато ги навали сняг, се смеят... Гледах си и нещо си мислех, а като се обърнах, на масата стоеше Зайо. Един важен, един такъв, никакво внимание не ми обръща. А каква шапка носеше - ужас! Аз, понеже съм малко лош, го бутнах. Той падна на пода и шапката му се търколи. Тогава Зайо ме погледна много натъжен. На мен ми стана мъчно, прегърнах го и станахме приятели. Вечер той спи при мен. И се чудя, като порасна и като трябва да пътувам по разни важни работи, как ще взимам Зайо със себе си?

Аз си имам и едно куче. Казва се Кучо. Ама с него не ми дават вече да си играя и са го сложили на долапа, защото го подстригах с ножицата. Козината му беше станала много дълга и затова го подстригах. А мама се разсърди и го сложи на долапа. Понякога се покатервам горе, за да видя дали козината му е пораснала пак. Пораснала е, ама мъничко. Скоро съвсем ще му порасне и пак ще си го взема.

Когато се назакусих, мама ми каза да отида да си играя оттатък.

- Няма да си играя, а ще си чета - казах й аз.

- Добре, чети си - каза ми тя.

Взимам книжката с хубавите картинки и започвам да си чета. Аз не знам как се чете, аз си чета ей така. Отворя си книжката и си чета, много чета... И знам всичко, каквото става в тази книга. За лошия великан, за очилатия плъх, за страшната вещица, дето яде деца и се вози на една метла - много хубава приказка. Ама едно нещо си мисля - тази вещица, нали е много стара, сигурно не й дават да яде солени работи, както не даваха на дядо, пък тогава тия деца да вземат да се посолят целите, ама много, и тогава вещицата няма да иска да ги изяде, защото ще я е страх да не й се карат лекарите...

А най-много обичам джуджетата. веднъж видях едно джудже с такава брада и червена шапка, и дървени обуща. То караше велосипед и сигурно отиваше на кино, защото много бързаше... Пък като разказах това на татко, той взе да се смее. Не вярваше, че съм видял джудже. Ама аз го видях, може да не отиваше на кино, може да отиваше на пазар, но го видях... И други разни работи съм видял, дето ги има в приказките. Виждал съм граховото зърно, дето станало на цвете, виждал съм голямата зелена шапка на великана да се подава зад дърветата в гората... А веднъж на улицата видях една обувка, съвсем сама и нищо не е обуто в нея. Кой знае къде беше тръгнала! Спрях се и я гледам - голяма такава и крива, ама съвсем самичка. И много се почудих, а хората си минават край нея и даже не я поглеждат.

И защо, като кажа, че съм видял ей такова нещо, дето мама ми го е разказвала вечерно време, викат, че лъжа. А мама лъже ли ме, като ми разправя тези неща?

Лъже Петьо, моят братовчед, дето казва, че имал едно копче, голямо колкото тава за печене. Ами той като има такова копче, какво ще си закопчава с него? Да има копче голямо, голямо като чиния, може да има. Веднъж видях една жена с такова голямо копче отзад на роклята - за красота. Можеш да си го въртиш като кормило на автомобил... А пък Петьо има един стол, който сам се върти. Той сяда на него, когато свири на пианото... Много хубав стол, но Петьо хич не ми даваше барем малко да се повъртя на него. Тогава казах на татко да ми купи едно пиано. Той много се зарадва и ми обеща, че още малко като порасна, ще ми купи... Има тогава цял ден да се въртя на стола! Нека да види Петьо!

Обичам да си чета тази книга с картинките. Седя и си чета, докато не ми дойде в ума нещо по-интересно. А пък нашите все се чудят, като ме видят така.

- Виж го - казва мама, - пак е взел книгата!

И аз се правя, че още повече чета, а когато не ме гледат, си мисля мои работи.

Мама ми облича палтото и ми връзва шала, онзи, дето е много хубав. Когато е студено, ми завързва и носа с него, ама сега не е. Ще ходим на пазар.

Много обичам да излизам някъде. По улиците е красиво. Има автомобили, има деца, има и хора. А пък ако се качим на трамвай, на мен никак не ми се слиза и като порасна, ще си купя един трамвай и ще се возя по цял ден. В моя трамвай ще се возят всички деца и може някое куче, ако каже, че не хапе. котки няма да се возят. Защото ако се качи никоя котка и ако скочи чак горе и дръпне въженцето, дето звънка, аз няма да знам какво става, кой звъни. Кондукторката или котката?

Има едни деца, дето си играят съвсем самички на улицата. Тичат, викат и никой не им се кара, никой не ги държи за ръка. Момченцето, дето живее отсреща, то не е по -голямо от мене, ама си играе на улицата и на коляното си има рана. Понякога много искам да си имам такава рана, но не мога да си направя. Ама веднъж като паднах и се ударих по челото, ми потече кръв и ми вързаха цялата глава с бинтове. Тогава все стоях на прозореца, за да може онова момченце да види как съм вързан. То ме видя, ядоса се, че не е вързано като мене, и ми се изплези.

Един път, когато мама беше забравила да затвори вратата, аз излязох на улицата и тръгнах. Исках само малко да се поразходя. Вървях направо по тротоара, пък ме е страх, че ей сега някой ще ме улови за ръката и ще викне:

- Ти защо си излязъл от къщи?

Ама никой нищо не ми каза и аз завървях по-бързо. Изведнъж по улицата се зададе един голям милиционер. Ами сега! Ако нещо е разбрал! Какво да му кажа? Ще му кажа, че отивам на работа, и той нищо няма да ми направи. Пък милиционерът мина край мене и даже не ме видя. Стигнах до другата улица - голямата. А там фучат едни автомобили, едни мотоциклети, а братът на Петьо не вика мотоциклет, ами мустиклет.

Мене малко ме достраша, нещо можеше да ме сгази и тогава щяха да ме возят с онази, бялата кола, дето свири като вълк, и разни доктори, и разни инжекции. Затова не пресякох улицата, ами завих надолу. И там видях нещо много интересно - видях един човек си седи в една малка количка и я кара, като си дърпа ръцете. Беше си завил краката, за да не настине. Чудна количка, върви, върви, а човекът бута с ръце, бута... Изведнъж той спря количката и ме погледна право в очите:

- Къде си тръгнало, момченце?

Аз му казах, че се разхождам, и му викам:

- Много хубава количка имаш.

- Хубава е - каза той.

На мене ми се поиска да ме вземе малко и да ме повози, ама нищо не можах да му кажа, само бутах с ръка колелото. Човекът ме погали по главата, завъртя се изведнъж с цялата количка, бързо-бързо замина и съвсем се загуби.

Пък тогава откъде се взе едно черно, голямо, рошаво куче! Тича, тича право срещу мене и го гледам, че се смее, ама откъде да знаеш дали пък не е нещо сърдито и не мисли да ме ухапе! Хем ми се ще да го прегърна, хем ми се ще да бягам. Аз му се засмях силно, то изквича и аз хукнах. Знам, че не иска да ме ухапе, то се вижда, пък бягам колкото имам сила. И хич не ме е страх, пък викам: "Ох, ох, ох!"

Тогава отнякъде изскочи един човек и пипна кучето за каишката. Пък един друг дебел човек започна нещо да се кара. Извадиха една кожена закопчалка и закопчаха устата на кучето и то стана едно куче - много смешно!

После аз се загубих. Гледам много къщи, много хора, като навсякъде, ама нещо няма и не разбирам какво няма, но го няма. Отначало не се изплаших, вървях си нагоре-надолу, уж нищо. Изведнъж ми се поиска да се върна вече вкъщи. Да съм си вкъщи, при нашите. Много ми се поиска. Затичах, но не се връщах. И гледам, много хора, много дървета и магазини, ама всичките едни особени, едни чудни, като че не са истински. Тогава ми се доплака. Пак тичах, ама вече плачех. И ме спираха, и всеки нещо ме пита, всеки нещо ме гали, че като ревнах - голям плач. Дърпам се и се въртя, и на един човек му изцапах дрехите, когато искаше да ме вдигне от земята. Тук ме стисна гърлото и всичко стана объркано и страшно. Изведнъж - някой тича към мене, една жена тича към мене, ама не като другите, щом я видях, и разбрах. Тя ме грабна и ме прегърна силно, много силно. Мама!

Нищо, че като се върнахме, тя ме плесна здраво отзад, после пак ме прегърна и дълго не ме пусна. А на мен ми беше толкова хубаво, че бях послушен, послушен като най-послушното момче!

Преди да тръгнем на пазар, мама брои парите си и нещо смята. Знам аз какво смята. Дали ще има за бонбони. Тя ми купува бонбони и си мисли, че много ги обичам. Аз ги обичам, ама не много-много. Но мама се радва, когато ми купи, и аз затова...

Знам си аз - парите са много важна работа, само че не знам как се печелят пари. Ама то и татко не знае, нали тъй веднъж каза мама. Знаел чичо Стефан - бащата на Петьо. А като знае, защо не каже на татко?

Чичо Стефан хем ходел на работа, хем правел тайно играчки за деца и затова печелел много пари. Веднъж му показах едно мое автомобилче, което много си обичах, а той, като го взе, като го зачовърка, извади му колелетата, развъртя всички бурмички и вика:

- Направили са го, дяволите!

Чуден човек! Вместо да си го покара малко, той го развали и сега си нямам това автомобилче. Ами че ако някой прави играчки и не обича да си играе с тях, тогава за какво ги прави?

Пък татко обича да си играе с моите играчки. Веднъж с един негов приятел пускаха цяла вечер моето влакче и татко викаше:

- У-у-у! - като локомотив.

А другият човек направи истински тунел от кубчета. Мама - и тя гледаше и се смееше. Само на мен не ми даваха много да бутам. Аз се ядосах, че не ми позволяваха да играя с тях, взех една кутия и я хвърлих върху кубчетата. Тунелът се събори, влакчето се обърна. Че като се развикаха и тримата, татко ме хвана за ръката, каза, че съм лошо момче и че не заслужавам никакви играчки. Заведе ме в другата стая и там ме остави... Подир малко той пак си викаше "У-у-у!"... и караха влакчето...

Когато ходим с мама на пазар, тя ми дава да нося някой пакет и всички мислят, че аз съм го купил. А веднъж си взех една чушка, скрих я в джоба и я показах на мама чак когато се върнахме у дома. Тя така се разсърди, че за малко да ме шляпне. Стана ми мъчно, мислех си - мама ще се зарадва, като види чушката, ще вземе да я опече, да я сложи в една чиния и да каже на татко: "Ето тази чушка Юли я донесе." Пък то - какво? Не било хубаво това, което съм направил с чушката. Всичко, което се взимало от магазините, трябвало да се плати. А пък аз й викам:

- Нямам пари!

Тогава тя вика:

- Като нямаш пари, няма да взимаш нищо!

Тогава пък аз започнах да плача. Ама заплаках много жално, като онова дете, дето го видяхме веднъж на улицата. Мама казваше тогава на татко: "Виж как жално плаче, горкото!" Аз много внимавах да запомня как плачеше това дете, за да мога и аз така да плача, а сега плачех също като него. Пък мама вика:

- Я не реви така грозно!

Така си е! Няма да мога да се науча да плача като другите деца. И за да уплаша мама, й казах, че много ме боли стомахът. Тя ме попита къде ме боли, показах й, пък тя се разсърди:

- Това не е стомахът. Защо лъжеш?

Аз се пообърках и й викам, че не ме боли стомахът, а главата. Ама тя никак не повярва. Тогава се направих на сърдит, отидох на прозореца и взех да си гледам навън.

Там минават тролеите и аз много обичам да ги гледам. Те са закачени за жиците с едни пръчки като мустаци и като се откачат пръчките, спират. Тогава тролейджията слиза и започва да дърпа едни въжета и пак закача пръчките, пък понякога изскачат искри и аз малко се стряскам. А веднъж пред нас се сблъскаха две коли - трас! И като излязоха шофьорите, като започнаха да се карат! Единият вика: "Ти ме блъсна!" А другият вика: "Ти ме блъсна!" Пък те и двамата се блъснаха и се смачкаха отпред. Татко, като гледаше, каза:

- Аз затова не си купувам кола.

Ама той не затова, а защото има много приятели. Когато татко купи телевизора, всичките приятели заидваха вкъщи. Ама толкова много приятели, пък и едни баби били на татко приятели, пък и едни деца били на татко приятели. Всички били на татко приятели. И него сигурно го е страх, че като купи кола, идват всичките приятели, сядат около нея и я гледат по цял ден, и татко заникъде няма да може да тръгне, за да не ги сгази.

А Петьо вика. че можел да кара кола. То и аз мога, ама не ми стигат краката до педалите и няма как да ги натискам. Мисля си, ако има някъде една малка кола с малко кормило и другите неща да й са малки. ще седна и ще я карам.

Пък веднъж по улицата мина една жена с една шапка - ужас! Такава рошава, голяма, а мама каза. че била от котка. Тази жена си занесла котката в една шапкарница и направили от нея шапка. И като си ходи по улицата, от време на време шапката вика: "Мяу!" И хората се обръщат да видят какво мяука. Мишките сигурно бягат, като видят тази шапка. А пък мама, като видя веднъж една мишка. така се изплаши:

- Олеле! Мишка! - и избяга от кухнята.

Пък мишката беше много малка и хич не беше някоя опасна мишка и аз тръгнах да видя къде се мушна. В това време се бърна татко и като разбра какво става, застана на вратата на кухнята и започна да вика:

- Къде е мишката, бе? Къде е? - ама не искаше да влезе да види каква мишка беше това. Взе една много дълга пръчка и ръчкаше с нея под долапа. По едно време мишката като изскочи, и хоп - право навън. Татко се дръпна и си удари коляното о масата и много се ядоса, а чак после много се смя.

Пък веднъж по улицата мина един човек, който си свиреше като радио. Ходи си и някъде отзад излизаше от него музика. Много смешен човек! Спря там под голямото дърво и свири ли, свири...

Ама това дърво много си го обичам. То е страшно хубаво дърво и в него живеят толкова врабчета, че даже никой не може да ги преброи.

Един път дойдоха някакви хора с много дълги ножици и заподстригваха дървото. Тогава всички врабчета се разлетяха насам-натам, стана голяма олелия. И изведнъж -хоп, едно, ама съвсем мъничко врабче, влезе през прозореца. Залетя из стаята, блъсна се о стъклото и тупна долу. Пак хвръкна, но май го заболя крилцето и не можа да излезе навън. Аз много му се зарадвах, защото беше мъничко, а много обичам мъничките животни, ама то бяга от мене като лудо и кацна горе на корниза и там си стои - не мърда. Мама каза да го оставим самичко, за да не се плаши и да си излети. Отидохме оттатък. а аз от време на време поглеждах да видя какво прави - стои си горе и не ще да излезе навън... Пък вече се стъмваше и на него сигурно много му се искаше да поспи, защото врабчетата си лягат рано. Ама хубаво ли щеше да му бъде там горе, не знаех. Поисках да му направя едно креватче, за да си легне в него, и извадих малко пера от възглавницата. Сложих ги в едно парцалче, след това се качих на гардероба и полекичка, полекичка оставих креватчето на корниза и му казвам тихо на врабчето да си легне, а то не разбира и седи там на другия край и трепере. Сложих му и малко трохи, за да има какво да вечеря, ама то се прави, че не е гладно, и само си затваря очите.

Дали през нощта си е легнало, не знам, но на сутринта го нямаше. Мама каза, че е излетяло навън. Аз отидох на прозореца и го видях заедно с другите врабчета. Лети, подскача ту на улицата, ту на жицата, оправя си перата и току поглежда към прозореца, за да види дали съм там.

По обичам малките животни. Те са сладки и добри и се радват, когато си играеш с тях. Всички малки животни са хубави, а после вече не са. Големият лъв е един такъв мускурлив и все дреме, дреме, трябва да го чакаш - ехе, цял ден, да стане и да каже нещо. Ама малкото лъвче! Ей! Да си имах едно малко лъвче, щях да бъда най-доволен. Ще го науча на всякакви работи, а като изляза с него на улицата, всичките деца ще тичат да ни гледат... Само че - не може! Докато е малко, ще си стои в банята, ама като порасне и започне да прави разни лъвости! Даже във ваната няма да може да лежи! А и леля Дочка, дето идва да се къпе у нас, ще почне да прави едни фасони, като разбере, че лъвът е вътре...

Хубаво е да си гледаш през прозореца. Виждат се всякакви неща, а пък към обяд минават децата, дето се връщат от училище. Те са големи деца, важни деца! Имат си престилки и чанти и се удрят с чантите по главите... На едно дете като му се отвори веднъж чантата и като се разхвърчаха разни книжки, моливи, че като почна то да плаче! Голямо дете, ходи на училище, пък плаче!

А аз? Кога ли ще ходя на училище? Като взема голямата чанта на татко, като я напълня с всичките си неща, че като се удряме с другите деца по главите, те да падат.

Мама ме вика за обяд. Скоро татко ще си дойде от работа и всички заедно ще седнем на масата. Когато бях малък, не ми даваха да обядвам с големите. Сега вече е друго... Щом татко завърти ключа, аз ще му скоча, той ще ме вдигне нависоко и ще ме нацелува по бузите. Моят татко е чудесен - ужас! И е силен! С една ръка ме вдига до тавана, аз пищя, уж че много ме е страх. Мама все вика:

-Ще го изтървеш! Олеле!

Веднъж на улицата видяхме едно момче, дето за него нашите казваха: "Съвсем са го изтървали това момче баща му и майка му!" Едно такова момче, ходеше си с ръце в джобовете и си свиреше с уста!

Преди да седнем на масата, татко ми вика:

- Ела ние мъжете да се измием!

А в банята правим разни лудории с чешмата. Ние си знаем какви.

След това обядваме. Мама сипва яденето, а татко си мърда носа така и вика: "Мъм-мъм! Много е вкусно!" И яде бързо, като един вълк. Наяде се и почнат с мама - единият каже: "Хайде яж!" После другият каже: "Хайде яж!" А аз дъвча бавно, все се капя и колкото повече дъвча, толкова по не мога да го глътна.