ХРИСТО ИЗМИРЛИЕВ (СМИРНЕНСКИ) е роден на 17 септември преди 121 години в Кукуш, където получава първоначалното си образование. През 1912 г. започва Балканската война и българските войски освобождават Кукуш. (По силата на Берлинския договор част от Македония и Южна Тракия и след Освобождението остават под османско "присъствие".) Радостта на населението обаче е твърде кратка. След победата между балканските съюзници изникват разногласия, по вина на управляващите кръгове избухва Междусъюзническата война. Пред опасността от настъпващите гръцки войски жителите напускат Кукуш, градът е опожарен. Семейството на Димитър Измирлиев заедно с хилядите бежанци се отправя да търси спасение и препитание в София. Тук Христо се записва в Техническото училище, но заедно с братята и сестра си помага в издръжката на семейството - продава вестници.

От 1915 г. по примера на по-големия си брат Тома Христо започва да сътрудничи на хумористичните издания - най-напред на вестник "К'во да е", където за пръв път се подписва с един от най-известните си псевдоними като хуморист - Ведбал. От следващата година той публикува хумористични стихове и фейлетони в "Българан", "Родна лира", "Художествена седмица", "Смях и сълзи", "Барабан", "Сила". Необикновено находчив и плодовит, Ведбал, въпреки младостта си, става един от най-търсените и популярни за онова време хумористи. През 1917 г. за пръв път се подписва с псевдонима Смирненски, с който остава в класиката на българската литература.

Ученик в Техническото училище, той продължава да се труди - като обикновен работник, продавач в колониален магазин и др. По това време избухва Първата световна война. През май 1917 г. Христо е принуден да постъпи като юнкер във Военното училище, но въпреки суровото казармено всекидневие продължава да пише и да публикува в хумористичните издания. През 1918 г. излиза първата му книга "Разнокалибрени въздишки в стихове и проза".

Силно въздействие върху идейното развитие на младия поет оказват Октомврийската революция и Войнишкото въстание през 1918 г. Отвратен от жестокостта, с която правителството потушава въстанието, Христо Измирлиев твърдо решава и напуска Военното училище.

Цивилният живот не предлага много радости на младия хуморист. Той е принуден с тежък труд да изкарва прехраната си - отначало е писар II разред в Управлението по транспорта, после карнетист, след това е чиновник в Дирекцията на стопанските грижи, репортер, касиер, редактор, коректор...

През пролетта на 1920 г. е приет за член на комунистическия младежки съюз, а през следващата - на комунистическата партия.

През ноември 1919 г. по решение на партията започва да излиза седмичното хумористично художествено-литературно списание "Червен смях". Участието на Смирненски в списването му има решаващо значение за него - хуморът му става все по-социално насочен... В края на февруари 1922 г. партийното издателство - Общо работническо кооперативно дружество "Освобождение" - отпечатва лирическата сбирка на Смирненски "Да бъде ден!".

-------

КАК ЩЕ СИ УМРА МЛАД И ЗЕЛЕН

Тая година моята стара приятелка — Жълтата гостенка — потропа на левия ми дроб. Слава богу, че имам само два дроба — догодина няма вече къде да се приюти. Всъщност, мене какво ми трябваше да отивам “На гости у дявола!“. Ето че опашката му остана в ръцете ми и от велики четвъртък аз съм на велико разпятие. Не мисли, драги читателю, че се смея. Това съвсем не е хумореска, а трагедия, но банална... затова и няма да те занимавам с нея. Па и главната причина за смъртта ми ще бъде друга. Работата е проста: лекарят — един лекар, който за най-горната част от тялото си сам има нужда от лекар, — след като се набарабани до насита върху ребрата ми, кимна с глава :

— Даа... върхът на левия дроб пострадал... Имате катар в дроба.

Аз никак не се учудвам, че именно в дроба си имам катър. Днес има толкова много магарета и катъри, че някое от тия благородни животни, вместо да става районен кмет, настанило се в дроба ми.

След като ми предписа всичко, което може да яде един принц, лекарят си отиде. И ето, започна трагедията ми. Какво мислите? Болестта се усложни? По дяволите болестта. Ужасът дойде в жестокия образ на бабичка. Ооо! Никога не бях предполагал, че в нашия род има толкова много бабички. Ето ги две по две, три по три идват да видят болния и да му кажат някоя успокоителна дума.

— Сине Ристее! Шчо ти йе бре, Ристе!...Лошо те соних, бабин! Лошо — со чалма. Алла гайрет.

Това е една от македонските ми баби.

А аз имам баби: от стара България, от Румънска Добруджа, една “фрау Ангелица“ от Виена, една “бариня“ от Бесарабия, една, живяла в Ниш през войната и “прича“, четири баби от Смирна... — ох, по-добре да не ги споменувам — нека господ ги спомене в царствие свое.

Всичките тия баби са твърде разговорливи и имат поетическа фантазия: една ме сънувала с чалма, друга, че съм яздел метла, седем сънували, че съм се давил в една голяма мътна река, една, че ме емнала “една вихрушка, едни ветрища, бури и прахове...“ Едвам съм слезнал на земята. Ето 15 дни как тия бабички разправят сънищата си, а аз лежа по гръб, потя се от двойни мъки и въздишам.

Всички тия бабички дрънкат толкова много глупости, колкото Стамболийски едва смогва да каже в една своя петчасова реч. А какви ли не билки, треви, бурени и корени ми носят.

— Ох! — пъшка някоя, оставяйки до вратата вързоп треви. Нося ти за кашлица, бабин!

Друга вързала цяла бохча буреняци и ги слага върху кревата, целувайки ме трогателно.

Вярвам зимникът да се е напълнил с тия медикаменти, които даже столичният книгоиздател Шопов не би изконсумирал във вегетарианския си “живот“ на руски.

А бабичките идат ли, идат — манна небесна. Една изува обущата си и ги слага точно пред мене, втора, смъркайки емфие, още от вратата разправя:

— Видиш ли, като не ходиш на черква!

Бабичките се нареждат една до друга на миндера като току-що изхвръкнали ластовичета по телеграфна жица. Всички авторитетно беседват върху политиката и вечния календар и цели часове аз слушам “велики“ мисли, като да чета в “Слово“ литературен подлистник от Йордан Бадев.

— Христо, сине-чедо — пита ме една от бабичките, — виждаш ли, Христо, ангели?

Аз едвам се сдържам:

— Не, бабо, виждам само дяволи...женски.

Майка ми ме гледа укорително.

— Христо, тя е втора братовчедка на дядо ти.

Втората братовчедка на дядо ми пояснява, че щом ангели ми махали с ръце, нямало да умра, а друга една, вероятно трета братовчедка на дядо ми, бръква в джоба си, изтърсва шепа прах и тютюн и бърже пъхва в устата ми някаква нафора с косми и тютюн.

Майка ми ме успокоява с всички усилия, а бабичките стават, една по една ме целуват, лъхащи на емфие, чубрица, мастика и пр., и клатейки се, излизат...

— Ох! — облекчено въздъхвам аз, но сред въздишката някой почуква на вратата: пак бабичка.

— Тука ли сте, тука? Какво прави болният? Рекох да го видим, да му кажем някоя божа дума за кураж...

Ох, читателю, куражът вече ме напуска... Аман от тия бабички. Нека другарите ми отмъстят, ако загина млад и зелен.

Червен смях, г. IV, бр. 26 от 21 юни 1923 г., посмъртно, в специалния брой, посветен на Смирненски; с дата под текста „Април, 1923 г. “

---

РОЖДЕСТВО

Не е за пръв път! Точно 1922 пъти се ражда Спасителят, а спасение няма. Но все пак ражданието му ще бъде посрещнато със старите обичайни тържества.

И между другото — коледни дървета за деца и възрастни. Както винаги, елхата ще бъде окичена със захарни и тенекиени играчки. Човечеството тъй много обича играчките: на малките — тенекиени войници, сабли и топчета, на големите — тежки стоманени мортири, броненосци, гранати със задушливи газове... и нови данъци.

А старите баби, къде край топлата камина, къде край изпотрошения прозорец, ще разправят на внучетата си обикновената приказка: „Тогава царувал лошият и страшен цар Ирод, който заповядал да избият 14 хиляди младенци...“

И големите детски очи ще се разтварят с любопитство и ужас: „Много лош цар бил Ирод! Толкова невинни деца погубил!“

— А сега, бабо, царете избиват ли 14 хиляди младенци?

Разбира се, старата бабичка ще намести очилата си и ще поклати отрицателно глава:

— Сегашните царе не са такива!...

А кривоустата старуха — буржоазията, — заключена в отоплената си стая, ще разправя през ключалката на одърпаните деца, които тъй настойчиво ще удрят по вратата:

— Почакайте, деца! Аз ще ви дам и топли дрехи, и кравайчета, и орехи.

Но децата отдавна са престанали да играят на орехи:

— Отвори, стара вещице!

Напразно старата скъперница ще разказва своите изтъркани басни и приказки. Безполезно ще им открива великата истина: „Блаженни нищи духом, яко техно царствие небесно.“ Децата вече са по-мъдри от нея и великодушно ще й отстъпят небесното царство, като я лишат от земното. И ще я лишат, защото царството на старите е из призрачните градини на оня свят...

А друга една свекърва — жълтоликата вестникарска бабичка — ще погледне смирено към небето и ще зашепне своите молитви: „Дано с това Рождество Христово се роди братската любов и световният мир, и ред... и спокойствие. Дано Вашингтонската конференция, дано комисиите по репарациите, дано държавите победителки... Дано!...“

А камбанният звън ще блика под беззвездното небе и немощен ще се разтапя в черните пазви на зимната нощ. Немощен и глух, защото и душите са глухи към раждането на този Спасител, който почти 2000 години живее разпънат и подигран по евангелията и иконите.

Витлеемската звезда отдавна е залязла зад хребета на вековете. Само зловеща и кървава стърчи новата Голгота и на нея разпънати милионите малки братя на Христа, които чакат новия месия.

И ще дойде той!

Безполезно Ирод изби 14 милиона по бойните полета. Напразно Юда потрива злорадно ръцете си. Всуе фарисеите още сега крещят: „Разпни го!“

Той ще дойде. И ще снеме от кръстовете милионите си братя, ще изгони търговците и фарисеите, ще подкрепи унижените и оскърбените. Защото той ще бъде не бледоликият кротък назаретянин, който шепне: „Ударят ли те по дясната страна, обърни си лявата!“ Ще се роди огненият бунтовник, съчетал в себе си гнева, любовта и стихийната мощ на цялото измъчено човечество — Спасителят, който ще прогърми:

„Ще разруша този храм и в три дни ще издигна нов!“

Народна армия, г.II, бр.5 от 7 януари 1922 г. с подпис Хр. Смирненски.