БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ
За адекватното и цялостно осмисляне на новия, четвърти роман на Владислав Тодоров „Адската машина на щастието“ е необходимо да се познава есето му „Бесовете в червено и бяло“, публикувано на 8 октомври 2004 г. в несъществуващия вече вестник „Култура“.
Разбира се, романът в художествено-експресивна форма пресъздава по неподражаем начин българската лудост от 1925 г. – като политическа пародия и фантасмагорична гротеска, обилно украсена с атрибутите на философски подплатена анимация. Не случайно илюстрациите на книгата са дело на Теодор Ушев. Чрез тях е подложен на критичен анализ опитът на вманиачени партийни активисти и функционери, които чрез терор и насилие, в съответствие с болшевишките постулати, се стремят да унищожат управленския елит, да превърнат страната с един замах в анархистичен рай и да започнат градежа на нов живот „на чисто“, при постоянна заплаха от инвазия на алчните съседи.
Владислав Тодоров познава отлично обстановката и времето, което описва. Той би могъл да създаде превъзходна документално-историческа хроника на онези кървави събития, когато България действително се оказва играчка в ръцете на зловещи емисари от Москва и на местни терористи фанатици. Това е време, в което животът и бъдещето на стотици хора зависят от прищевките и амбициите на болшевишките вождове, въвлечени в безмилостна борба за власт след смъртта на Улянов (Ленин) на 21 януари 1924 г. Борбата, умело водена от Сталин, води до отстраняването на Троцки на 6 януари 1925 г., до утвърждаването на курса за „социализъм в една страна“ и до прекратяване на износа на съветския модел на управление – решения, формализирани на XIV партиен конгрес на 31 декември 1925 г. Следват отстраняването на Зиновиев от Коминтерна след XV партийна конференция на 3 ноември 1926 г. Не е маловажно да се отбележи и писмото до ЦК на БКП от 30 юли 1924 г., подписано от Димитров и Коларов, както и становището на V пленум на Изпълкома на Коминтерна от 15 април 1925 г. – само ден преди атентата в София – за преминаване към легални форми на борба. В България обаче тази линия не е възприета, а ръководителят на военната организация на комунистите Коста Янков извършва най-кървавия атентат в историята ни.
Писателят създава смразяващ алегоричен алтернативно-исторически роман – поразяваща дистопия на миналото, която поставя под съмнение утвърдените клишета за героите и жертвите на червения и белия терор у нас.
Героите на тази минисага са гротесково експонирани в едри щрихи. Те носят белезите на своите прототипи, но стремежът на автора да се разграничи от конкретни исторически фигури и събития надделява. Зак Лило Петрини не е пряко отражение на Коста Янков – подобно отъждествяване е практически невъзможно. По същия начин ген. Валпургин съчетава черти на ген. Коста Георгиев и Александър Цанков, Гео Фридман напомня едновременно на Гео Милев и Марко Фридман, Янисаров извиква асоциации с Юрий Захарчук, а граф Орлоф – с Владимир Орлов.
И въпреки това романът – антиутопия се чете на един дъх. Образът на Зак Петрини ни преследва през целия сюжет – до срещата му в Ню Йорк със сестра му Ида – и се запечатва в съзнанието като негов отличителен знак.
Макар на моменти гротесковите, шаржирани сцени да идват в повече, книгата се възприема с интерес и внимание. Самото взривяване на църквата „Свети Крал“ е пресъздадено с впечатляващ размах и силно емоционално внушение.
Докато четях „Адската машина на щастието“, неизбежно правех съпоставка с „Чамкория“ (2017) на Милен Русков – сравнение, което изглежда напълно закономерно. И си дадох сметка, че всяко време ражда своите големи романи и свои изразни средства, чрез които да бъде пресъздадена съответната епоха.
Русков залага на семейната сага, пречупена през погледа на един обикновен, но хитър шофьор – бай Славе. Тодоров предпочита гротеската и кървавото панаирджийско зрелище, в което доминират условни, алегорични образи, натоварени със свръхсмисъл – като Зак Петрини и Зафир Янисаров.
Четенето на „Адската машина на щастието“ е едновременно сетивно удовлетворение и интелектуално изпитание, тъй като изисква задълбочено познаване на епохата – нейния бит, нрави, герои и философско-исторически контекст.
При наличието на такива знания романът се възприема като откровение и закономерно се нарежда сред най-ценните и оригинални произведения на съвременната българска проза.
„Владислав Тодоров, „Адската машина на щастието“, С., 2026, 220 стр., „Колибри“, редактор Георги Борисов
