БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ
„Стъпалата“ (2026) е вдъхновяваща и искрена мемоарна книга, дело на легендарния Силвестър Сталоун.
Тя е подготвена така, че да излезе на 4 май по повод 50-годишнината от премиерата на първия филм за Роки и във връзка с 80-годишния юбилей на Слай.
В интерес на истината той подгрява интереса към личността си внимателно и постъпателно – първо беше риалити форматът в три сезона „Фамилия Сталоун“ (2023–2027) на Бенджамин Хървиц, след това дойде документалната лента „Слай“ (2023) на Том Зимни, а сега идва ред на мемоара, който е и основа за бъдещия игрален филм „Аз съм Роки“ (2026) на Питър Фарели, с Антъни Иполито в главната роля.
Ето това се казва мултиплициране на звездния статус в правилната посока.
Някога покойният ни сънародник Тед Кочев, режисирал го в първия „Рамбо“, отбеляза, че Сталоун е много хитър и знае какво иска публиката от него.
Сега си давам сметка, че това не е просто комплимент, а необходимост, когато се занимаваш с шоубизнес в САЩ. Иначе ще правиш независими артфилми, които ще се гледат само от студенти и твои верни фенове.
Структурата на мемоара повтаря сюжета на „Роки“ – това е търсено съзнателно и целенасочено от Сталоун.
Докато четях откровенията му, завидях на неговата упоритост, ентусиазъм и вяра в собствените сили.
Той е гонен от 13 училища, няма висше образование, произлиза от ниската средна класа, родителите му са разведени, има говорен дефект и изкривена челюст по рождение – и въпреки това иска да се занимава с изкуство: с театър, кино и телевизия.
Той започва именно като театрален деец – в „Парижката Света Богородица“ и „Желание, хванато за опашката“. Не бива да забравяме, че на 13 март 2014 г. неговият „Роки“ на режисьора Алекс Тимбърс (с Анди Карл в главната роля) дебютира на Бродуей и до 17 август регистрира 200 представления.
След това се увлича по писането на сценарии, като най-дълго работи по биографичен проект за Едгар Алън По, от когото буквално е обсебен.
Тръгват и малките роли в забравени днес филми, но и в култови сериали като „Коджак“ и „Полицейска история“ (1975).
Точно през 1975 г. Слай слага край на своето нюйоркско приключение, съпроводено с огромни усилия, участия в кастинги и живот на дъното, и решава да си опита късмета в Лос Анджелис.
Заминава с кола – по-точно бричка, купена от баща му за 40 долара…
Сталоун съвсем сериозно пише, че не е имал намерение да се откаже от мечтата си в Града на ангелите и че за него връщане назад просто не е можело да има.
Подобно на младия Кърк Дъглас, и той тръгва от дъното и знае, че за него пътят е само един – напред и нагоре…
Знам философията му и до голяма степен я споделям, но с едно важно уточнение – тя може да сработи в САЩ, докато в други страни ми се струва трудно осъществима.
Да работиш неуморно, да се бориш, да не се отказваш от мечтите си и дори накрая да не успееш, да си удовлетворен, че все пак си опитал и си положил нужните усилия…
Спомням си, че през лятото на 1980 г., когато гледах първия „Роки“ на Джон Авилдсън, тази житейска концепция ми импонира – още повече че беше след тежък писмен кандидатстудентски изпит, който все пак преодолях…
След това с годините животът в България нанесе своите корекции, за да разбера накрая, че не можеш да бъдеш нещо след 10 ноември 1989 г., ако преди това си бил нищо…
Иначе прожекцията на 17 юли в търновското кино „Полтава“ (сега „Чаплин“) се осъществи в едно мъртво време – 15:30 ч. Имаше трийсетина зрители.
Филмът беше представен без абсолютно никаква реклама.
В залата през първите десет минути още се чуваха приглушени битови разговори.
След това се възцари тишина, а когато започна финалният двубой между Роки и Аполо Крийд, продължаващ около 20 минути, се случи чудо – досущ като на втората тестова прожекция на продукцията в Ню Йорк, в кино „Синема II“, на 21 ноември 1976 г.
Салонът полудя. Публиката се раздели на две части – за шампиона и за претендента, но всички свиреха и викаха в екстаз.
Аз подскачах на седалката си, също крещях, а в мига, в който окървавеният Роки прегърна до въжетата любимата си Ейдриън (Талия Шайър), останала без червената си шапка, загубена някъде в тълпата, се разревах…
След прожекцията, напускайки залата, не чувствах никаква умора. Беше ми леко, исках възроден да полетя…
Това е моят спомен за прощъпалника на Сталоун у нас преди 46 години…
Прави впечатление, че и в такъв мемоарен текст, който почива на определени правила и изисквания, Силвестър Сталоун се изявява като талантлив белетрист и психолог.
„Стъпалата“ за мен е великолепен кинематографичен автобиографичен роман.
Слай не робува на похвати от жълтата литература, бяга от клюката и слуховете, поднася истории, които лично е преживял и осмислил и които са го формирали като личност и творец.
Дебело подчертава своята толерантност, но и това, че мрази да бъде тъпкан, унижаван, подценяван и пренебрегван.
Така си обяснявам разбитата торта в офиса на Франсис Копола, разправиите с продуцентите на „Роки“ (Уинклър и Чартоф), които не искат да го наемат за главната роля, както и защитата на позицията му да не се снима гол в глуповата сцена за „Смъртоносна надпревара 2000“, за която дори уведомява небезизвестния продуцент Роджър Корман.
Силвестър Сталоун просто е имал суперголям късмет да се представи със свой сценарий, връщащ чистата емоция и оптимизма за средния американец след Уотъргейт и виетнамската катастрофа, на точното място и в правилното време.
Забелязвам парадокс – той се бори като лъв за ролята си на сценарист и главен актьор, но в края на краищата не получава правата върху самия готов филм.
И става така, че франчайзът набъбва до 10 епизода, Сталоун трупа милиони в банката, но неочаквано – или по-скоро закономерно – в деветия филм („Крийд 3“) героят му изчезва от екрана. Той остава само продуцент, като не знам каква ще е функцията му в предстоящия десети филм, където звездата се казва Майкъл Б. Джордан…
„Стъпалата“ разкрива гледната точка на Сталоун за преживяното от него от лятото на 1969 г., когато в Испания гадателката Пилар му предсказва звездна кариера за 30-ата му годишнина, до 28 март 1977 г., когато триумфира с „Роки“ като най-добър филм на годината.
Слай е коректен и искрен при описването на взаимоотношенията си с най-близките: баща си – суров и груб човек, който въпреки всичко му помага, като в замяна получава малка роля в „Роки“; майка си – изцяло отнесена и отчуждена гадателка; брата си Франк – певецa, на когото съдбата така и не се усмихва в степента, в която се усмихва на Слай; първата си съпруга Саша, без чиято безценна помощ като машинописка сценарият на „Роки“ надали би се появил на бюрото на Уинклър и Чартоф.
И ето нова клопка и ирония на съдбата.
За част от възловите събития в живота на Сталоун имам мемоарни свидетелства от други участници, които поднасят своя версия на случилото се.
В своята автобиография Слай е огорчен, че при снимките на „Банани“ Уди Алън изобщо не се е занимавал с прословутата сцена, в която Сталоун се мярка, оставяйки всичко в ръцете на своя асистент. В мемоарите си „Само да вметна“ (2021) Алън с ирония посочва само, че след като Сталоун става звезда, филмът му „Банани“ се е прожектирал като творба с негово участие.
Слай е доста критичен и взискателен към продуцента Ървин Уинклър. Той дебело подчертава, че изграждането на облика на героя му с шапката и отрязаните на пръстите ръкавици, както и финалната боксова хореография, са лично негово дело.
Уинклър в „Живот в киното“ (2019) не се впуска в такива подробности. За него важното е било „Роки“ да се заснеме в срок като нискобюджетен филм, който носи в себе си голям потенциал – означаващ основно касови продължения…
Той не прави характеристика на постъпките или поведението на Сталоун, а изтъква най-вече усета си за това, че е подкрепил такъв рисков проект, оказал се изключително важен за развитието на американското кино.
Четенето на „Стъпалата“ е наслада и удоволствие за душата на всеки киноман.
Разбира се, приятните емоции щяха да бъдат още по-силни, ако издателите на мемоара от „БАРД“ се бяха постарали не само бързо да го публикуват, но и да го издадат качествено – особено що се отнася до снимковия материал, който е на отчайващо ниско ниво.
Но това, както се казва, е друга история…
Силвестър Сталоун, „Стъпалата“, 2026, мемоари, изд. „Бард“, 319 стр., превод Радослав Христов.
