Надежда Георгиева
Трийсетото издание на скоро миналия филмов фестивал Киномания 2016 предложи богато съдържание на теми и идеи в стремежа си да задоволи всеки зрителски вкус, включително и най-претенциозният. Присъствието на френското кино, струва ми се, не беше отразена подобаващо, а в програмата имаше забележителни филми! Ето няколко от тях:
Във френско-канадската продукция "Това е само краят на света" (2016) се разработва темата за сложността на семейните отношения. Филмът на канадския режисьор Ксавие Долан разказва за привидността на "добрите" връзки и тъмните тайни на членовете на едно семейство.
След 12-годишно отсъствие от дома писателят Луи (Гаспар Юлиел) решава да се върне, за да съобщи на близките си, че умира. Появата му обаче предизвиква серия от най-различни конфликти и дребни "неочакваности". Семейството не е готово да прости на главния герой напускането на дома и така дългото му отсъствие. Всеки от роднините се опитва да анализира себе си и другите, без да се интересува от чуждите мнения. Диалогът между героите не само, че е нарушен, но в някои моменти напълно липсва. Личните им светове са ограничени, затворени в себе си - в собствените си преживявания и емоции - и сякаш изключват, не допускат съществуването на другите, които са около тях.
При разговора между снахата Кристин (Марион Котийар) и Луи, когато тя му разказва за децата си - които впрочем също отсъстват като образи; за тях само се говори - камерата е концентрирана върху нейния ляв профил и неговия десен. Внушението, което се постига, е много въздействащо. Тези две "осветени" половини образуват едно лице, но то винаги ще си остане разделено. Не толкова на мъжка-женска половина, колкото на разбиране-неразбиране, светлина-мрак. Надежда(все още) и съзнание за обреченост. Едно страшно мълчание, което обгръща персонажите и ги затваря още повече в черупките им.
Кинотворбата, заснета по пиеса на драматурга Жан-Люк Лагарс, който умира от СПИН, е решена почти изцяло в близки планове. Използването на подобен технически похват засилва психологическата дълбочина на образите и разкрива в пълнота характерите им. По този начин се постига своеобразно съсредоточие в сърцевината на персонажите - техните потиснати спомени, непосилна тъга, отчаяние и любов. Задължителната семейна любов, която ги стяга във веригите си като в капан. Капанът е и за завърналия се Луи, който така и не успява да съобщи на роднините си истинската причина за внезапната си поява сред тях.
В "Последният урок" (2015) режисьорът Паскал Пузаду също фокусира творческите си интереси към проблема за семейството. Но ъгълът, от който е предпочел да погледне на тези отношения авторът, е различен.
Мадлен (Март Вилялонга) е 92-годишна жена, която твърдо е решила сама да определи обстоятелствата и датата на собствената си смърт. Съобщението за това тя прави навръх рождения си ден и хвърля цялата фамилия в обясним шок. Сред роднините й избухва конфликт. Синът й Пиер (Антоан Дюлери) е категорично против. Той не може да приеме подобна постъпка под никакъв предлог. Мисълта за самоубийство - без значение от какви мотиви е продиктувана - не се вписва в ценностната му система. Пиер се опитва да попречи на майка си да извърши замисленото, като дори изхвърля сънотворните, с които тя се е запасила.
Реакцията на дъщерята Диан (Сандрин Бонер) е по-различна от очакваната. Тя се опитва да разбере възрастната си майка. Започва да я посещава по-често в дома й и да се грижи за нея. Диан уважава решението на Мади, въпреки дълбоката тъга, която то предизвиква у нея. Всичко това е съпроводено, разбира се, с угризения на съвестта и тежки кошмари. Но Диан смята, че всеки човек има право на личен избор, и споделя с майка си последните й мигове.
Един от най-красивите и силни моменти във филма е епизодът, когато двете поемат на пътешествие извън града. По пътя спират колата и се изкачват на хълм, където възрастната жена е преживяла едни от най-щастливите мигове в живота си. Диан носи майка си на гръб, но не я усеща като тежест, а като радост.
Стигат върха на хълма и сядат да починат. Двете са с гръб към камерата, а пред тях е слънцето. Зрителят не може да види пейзажа, който се разкрива пред погледите на героините, но това не е и толкова важно. Истинският смисъл е в безмълвното общуване на майка и дъщеря. И покоят, който струи от тази картина.
Третият френски филм,който също засяга в някаква степен темата за семейството, е на режисьора Отар Йоселиани. "Зимна песен" (2016) е комедийна драма, както я определя филмовата критика, и е съвместен проект на Франция и Белгия с участието на актьорите Тони Гатлиф, Пиер Етекс, Матиас Юнг, Рюфюс и др.
В неподражаемия си пародиен стил режисьорът е преплел различни епохи, между които обаче има и много допирни точки. Противопоставянето на епохите е търсен ефект, но в основата си замисълът утвърждава друго. Човекът - съзнателно откъсвайки се от средата и установените закони - винаги е търсил и ще продължи да търси не само зрелища, но и истината за себе си.
Филмът условно може да бъде разделен на три смислови части. Първите кадри във филма са времето на Френската революция и екзекутирането на представители на буржоазията. Комедийният ефект е постигнат чрез отказа на гилотината да си свърши работата. Баронът (Рюфюс) - с лула в устата - е поставен на ешафода. Главата му все пак се търкулва сред множеството жени, насядали пред гилотината като в театър и с плетки в ръце. Следващите кадри са от разграбването на село от военни, които накичват танковете с плячката си - всевъзможни битови предмети и вещи; от килими и дюшеци до пазарски чанти.
По-голямо внимание киноразказът отделя на съвременната епоха. Действието се разгръща по улиците на Париж и в апартаментите на една сграда, обитавана от най-различни типажи. Тук са младежите с ролкови кънки, които ограбват минувачите. Уличните музиканти, които живеят в автомобил, паркиран от незапомнени времена на тротоара, сякаш винаги си е бил там. Просяк, жандармеристи, проститутка, цигуларка, в която е влюбен крадец... Фокусът е насочен към различните, "другите", отхвърлените от обществото субекти - клошари, цигани и пр.
Пиян клошар, който неволно пада на шосето, е прегазен от валяк. След което е пъхнат под прага на най-близката сграда.
На улицата - в плътната стена,представляваща ограда, но и преграда,която разделя един свят от друг - се появява тайнствена врата. Двете сцени с тази врата, която се отваря в стената, а после загадъчно изчезва, носят особен смислов заряд.
Главният герой, който е Баронът от първата част, а сега е портиер, но и учител на две деца - събира смелост и надниква зад нея. При първото му посещение - той открива там чудна, цъфтяща градина. Чува се мелодия, изпълнена на пиано, виждат се бели птици - щъркел, папагал, гълъби, лебед... При второто си влизане зад вратата героят открива съвсем различен свят. Градината не просто е опустяла, тя е разрушена. Всичко е изсъхнало, пожълтяло, потънало в забвение. Не се чуват никакви песни, а само грак на гарвани. Няма бели птици, а навсякъде тегне пустота и усещане за студ.
Съществува дългогодишно съперничеството между Барона и най-добрия му приятел - Антропологът (Амиран Амираначвили) за сърцето на една жена. Нито един от двамата не е успял да създаде семейство.Тук тази форма на съжителство напълно липсва. Семейството е или разрушено - от гилотиниране (в първата част), военен конфликт (втората част), някакви външни обстоятелства - или никога не го е имало (третата част). Персонажите са особняци и самотници, които съжителстват заедно в едно определено пространство, но са на милиони светлинни години един от друг. С нарастваща градация филмът изгражда картината на сковаващо сетивата отчуждение и нечовешко безразличие. Транслацията на съдбите на персонажите през различни исторически епохи е похват, който допълнително увеличава чувството за самотност и засилва екзистенциалната безнадеждност.
Епизодите, в които Строителят (Матийо Амарлин) се опитва да изгради свой дом върху руините на замъка, събирайки камъни от разрушеното имение и вграждайки ги в "новата" къща, отново навяват чувство за безсмислени сизифови мъки. Той облепя цялата сграда с "наследството"си - ненужни документи, завещания, бумаги без стойност.
Личността на главния герой, представена в няколко от земните си превъплъщения, е модел на човек, незачитащ общоприетите правила и разбиващ всички клишета. Но подобно поведение си има цена.И той я плаща с пълното съзнание за избора, който е направил.
Съвременното френско кино е образец на креативност и високо художествено майсторство, от което без притеснения заимстват идеи и мотиви много от другите европейски кинематографии.
"Това е само краят на света", Канада/Франция, 2016 г. реж. Ксавие Долан
"Последният урок", Франция, 2015 г., реж. Паскал Пузаду
"Зимна песен"; Франция/Грузия, 2016 г., реж.Отар Йоселиани
