АНИТА ДИМИТРОВА, в. "Сега"
Харесах "Посоки" - по един мъчителен, почти мазохистичен начин, понеже това не е радостен, жизнеутвърждаващ или красив филм. Разбирам и какво са му харесали в Кан, където се състезаваше в "Особен поглед" - първа наша поява в официалната селекция след "Време на насилие" в края на 80-те. Фестивалните журита имат подчертан вкус към мрачния и неоптимистичен социален реализъм като антипод на американската хепиенд ведрина - особено когато той идва от Дивия изток. Комшиите румънци пласираха успешно доста филми така, без въобще качествата им да се доближават до шедьовъра им "4 месеца, 3 седмици и два дни". They sell grief, ми обясни този феномен един друг фестивален селекционер, "продават скръб".
"Посоки" също продава на зрителя скръб, без да е конюнктурен или компромисен. Макар на пръв поглед да изглежда, че такива "мрънкащи" филми имаме много в българското кино, всъщност нямаме. Продукцията на Стефан Командарев ("Светът е голям") е новаторска в много отношения - и естетически, и повествувателно. Да, съществува такъв филм - паралелни сюжети, случващи се в света на половин дузина таксиджии в една нощ - това е Night on Earth на Джим Джармуш от 1991 г. Но именно специфично българското отличава "Посоки" и му придава актуалност. Освен това почти невъзможно е да се сетим за калейдоскопична, антологична история в българското кино - и то такава, която да не куца във връзките и да не се проваля.
Филмът е заснет в дълги, подвижни кадри (всеки от шестте "такси курса" е един непрекъснат кадър) от оператора Веселин Христов, осветление почти няма - само рамката на историята, съдбата на Зуека, се развива през деня. Останалите пет таксита пътуват на "нощна тарифа". Карат ги четирима мъже и една жена, по различен начин притиснати от живота; също както и клиентите им. Отчаяние, убийство, спасение, възмездие, тъга, загуба и търсене на вярата - крайностите на битието се отразяват в техните огледала за обратно виждане. Най-успешната история е с Асен Блатечки, който неохотно спасява самоубиец; най-неубедителната - с Ирини Жамбонас, която отмъщава на партийното секретарче от студентските си години; най-символната - с попа бакшиш, откарващ мъж за трансплантация на сърце. Сцената, в която свещеникът изпраща болния в луминесцентно осветения рай, където го чакат ангели в бели премени, а стъклената врата хлопва необратимо зад него, е шокиращо метафизична.
"Посоки" има недостатъци - в желанието си да засили краските Командарев е врътнал копчето на емоциите на макс и драматургично филмът често преиграва. Но не и актьорите. Имам забележки към актьорската игра в почти всеки български филм; може да се каже, че Стефан Командарев в "Посоки" е режисьорът, овладял най-добре ритъма и работата с актьорите в съвременното ни кино (освен вече споменатите, играят и Васил Банов, Герасим Георгиев-Геро, Добрин Досев, Иван Бърнев, Стефан Денолюбов). В диалога не липсват баналности и клишета, но по-голяма баналност от реалността няма - те успяват да зазвучат автентично и да се впишат в голямата картина. Ако сте понесли хроничния песимизъм на "Източни пиеси", "Урок" или дори "Безбог" - дайте му шанс, "Посоки" е следващото стъпало. В него проблясва дори надежда.
