„Това, което искам от музиката, е щастие“, казва пред „Ню Йорк таймс“ диригентът Бруно Валтер, от чието рождение се навършват 150 години. Роден в Германия, заради нацисткия режим през 1939 г. той се установява в Съединените щати, отбелязват от Българската телеграфна агенция в специален материал посветен на музиканта.
Придобива американско гражданство през 40-те години, а от 1946 г. живее в Калифорния. Валтер дирижира класическа музика във всичките ѝ форми, а пълната му отдаденост на професията му носи международна репутация. Той никога не се стреми към странни или шокиращи ефекти – „фойерверкови методи“, както сам ги нарича. Интерпретациите му се отличават с изтънченост, внимателно нюансирани оттенъци, поетичност и вярност към намеренията на композитора, пише „Ню Йорк таймс“.
Валтер обича да цитира мисълта на Джордж Бърнард Шоу:
„Щастлив е човекът, чието хоби е и професия“.
През 1933 г. диригентът споделя съдбата на много творци, когато Хитлер започва преследването на германските евреи, и е принуден да напусне родната си страна. Претекстът е типичен за времето. Властите забраняват концерт в Лайпциг с мотива, че появата на Валтер би „застрашила реда и сигурността“. Няколко седмици по-късно той заминава за Австрия, а на 3 август 1933 г. нацисткото правителство издава указ, с който му е наложена забрана за работа. Същата вечер Валтер дирижира Осмата симфония на Бетовен в Залцбург. Ентусиазмът е толкова голям, че публиката го засипва с рози.
Валтер се радва на топъл прием и в „Ковънт гардън“. Лондонският вестник „Таймс“ пише за него през 1924 г.:
„Енергията му изглежда неизчерпаема. След седмици на ежедневни репетиции той все още може да дирижира „Пръстенът на нибелунга“ и „Тристан и Изолда“ пет поредни вечери с очевидно съвършена свежест и безграничен ентусиазъм. Разбирането на Валтер за произведенията е съвършено. Диапазонът му на изразяване е безкраен.“
Роден като Бруно Шлезингер на 15 септември 1876 г. в еврейско семейство от средната класа в Берлин, той по-късно сменя името си, за да започне работа в Бреслау (днешен Вроцлав, Полша), пише енциклопедия „Британика“.
Още като много млад Валтер проявява голяма музикална дарба и става отличен пианист. Едва на 18 години започва да дирижира оперни представления в Кьолн. Следват ангажименти в Хамбург, Бреслау, Рига, Берлин и Виена. През 1913 г. е назначен за музикален директор на Кралската опера в Мюнхен и остава на поста до 1922 г.
Във Виена Валтер се сближава с Густав Малер, известен диригент и композитор. Двамата стават близки приятели и сътрудници. Чрез Малер той е назначен за първи диригент на Виенската опера, където работи до 1938 г.
След преместването си в САЩ Валтер е ангажиран като гост-диригент на Метрополитън опера и дебютира там през 1941 г. с „Фиделио“ на Бетовен. В края на спектакъла публиката го вика на сцената 13 пъти, уточнява „Ню Йорк таймс“.
Валтер дирижира и Нюйоркската филхармония. Внезапното му разболяване на 14 ноември 1943 г. дава възможност на младия помощник-диригент Ленард Бърнстейн да се изяви в „Карнеги хол“. Бърнстейн, който по-късно ще ръководи филхармонията от 1958 до 1969 г., дирижира оркестъра само с няколко часа предизвестие и получава бурни аплодисменти и широка известност.
През март 1944 г., по повод петдесетата си годишнина като диригент, Валтер решава да си вземе едногодишна почивка.
„Работил съм през целия си живот“, казва той, „затова си поставям за правило да си вземам отпуск за почивка поне веднъж на всеки петдесет години.“ Той се връща на диригентския подиум през март 1945 г., а през септември, скоро след края на Втората световна война, заминава за Европа, за да дирижира концерти в Англия, Нидерландия, Белгия и Швейцария.
През декември 1942 г. на Валтер е предложено да стане музикален директор на Нюйоркската филхармония, но той отказва, позовавайки се на възрастта си. Все пак през февруари 1947 г. приема поста, като променя титлата си на „музикален съветник“.
Сред другите оркестри, с които работи, са Чикагският симфоничен оркестър, Филхармонията на Лос Анджелис, Симфоничният оркестър на Ен Би Си и Филаделфийският оркестър. От 1946 г. нататък той предприема многобройни пътувания в Европа, превръщайки се във важна музикална фигура в ранните години на Фестивала в Единбург, както и в Залцбург, Виена и Мюнхен.
През октомври 1956 г., малко след като навършва 80 години, Валтер обявява, че ще ограничи изявите си „преди възрастта да ме принуди да го направя“.
През 1961 г. в САЩ излиза книгата му „За музиката и музикалното творчество“, която е допълнение към автобиографията му „Тема и вариации“.
Бруно Валтер умира от сърдечен удар на 17 февруари 1962 г. в дома си в Бевърли Хилс, Калифорния. Погребан е край Лугано, Швейцария, до съпругата си Елза, за която се жени в Берлин през 1901 г., и до дъщеря им Гретел, убита от съпруга си при семеен конфликт от ревност през 1939 г. Другата дъщеря на Валтер, Лоте Линдт, живее до 1970 г.
Писателят Стефан Цвайг сравнява излъчването на Валтер, докато дирижира, с „лицето на ангелите, когато гледат към Бога“.
„Хората искат щастие – защо да им даваме нещастие? Когато стремежът към щастие намира удовлетворение в музиката, това е най-висшето възможно удовлетворение за човека“, казва Валтер през 1956 г. пред „Ню Йорк таймс“ по повод 80-годишнината си.
През 2019 г. „Сони класикъл“ издава комплект от 77 диска – Bruno Walter – The Complete Columbia Album Collection, съдържащ всички записи на диригента за американската компания Columbia Records от 1941 до 1961 г.
